Ан Мейдър - Сляпа страст

— Сигурна съм, че не е вярно — смело срещна погледа му. — Не се подценявайте, господин Уайът! Знам, че не е във вашия стил.

Заливът, в който Рийд пусна котва, бе пуст. Което бе необичайно, като се имаше предвид, че бе разгарът на сезона. Всъщност цялата брегова линия бе осеяна със закътани пещери и плажове. Добри възможности за човек, който търси уединение. Все още не бе убедена, че е постъпила разумно, като се съгласи да прекара деня с Рийд. Но, както отбеляза той, нали бе приятелка на Джон. Колкото до онова, което се бе случило преди десет години — е, то си беше нейна грешка.

Работата бе там, че този мъж бе очарователен и колкото повече време прекарваше в неговата компания, толкова повече го харесваше. Фактът, че е баща на детето й, бе единственият начин да се насили да мисли нормално. Всъщност действаше ли нормално? Какво нормално имаше в това да го приема като добър благороден човек, след като бе изиграл такава пагубна роля в живота й? Трябваше да му каже коя е веднага щом пристигна. Как ли щеше да реагира, ако го обвинеше, че е прелъстител? Едва ли щяха да бъдат сега тук.

Хелън въздъхна. Бедата бе, че не можеше да му каже истината. Нито когато пристигна, нито сега. Никога. Не можеше да рискува да загуби Алекса, колкото и нечестно да бе по отношение на баща й.

Заливът се спускаше плавно към сърповидно оформен.

Плаж, покрит с бял коралов пясък. Спокойно можеше да се доплува до брега. Огледа се и видя Рийд да се съблича.

— Искаш ли да поплуваме преди обяд?

— Ами… не знам — поколеба се тя. — По-добре да се попека.

— Както желаеш — отбеляза безразлично той, свали шортите си и тръгна към края на палубата. Отвори някакво чекмедже, извади въжена стълба и я хвърли от другата страна на борда.

— До скоро! — Стъпи на парапета и скочи.

Ами сега? — запита се Хелън. Слънцето препичаше дори през блузата й. Яхтата се полюшваше лениво, а жегата бе доста силна. Ако останеше на палубата, трябваше да си сложи крем. В същото време бе много глупаво да се маже с крем, след като ще плува. По-добре първо да поплува, а после да се намаже.

Погледна към водата и видя, че Рийд вече излиза на брега. Почувства завист. Защо не направи същото? От Какво да се страхува? Само от себе си!

Когато скочи във водата, не можа да потисне облекчението си, че бе облякла доста скромен цял бански костюм, а не бикините, които си купи за ваканцията. За пръв път плуваше в дълбока вода. Бе особено чувствено преживяване и тя се гмуркаше с удоволствие, откривайки непозната свобода.

Жалко, че бе сама. Щеше да бъде хубаво да сподели с някого новото си усещане.

— О, значи реши да поплуваш все пак — отбеляза Рийд, като я чу да пляска в плитчините и се облегна на лакът. — Няма ли да излезеш?

— Страхувам се, че ще изгоря.

— Да. — Той взе шепа пясък и го пропусна през пръстите си. — Имаш много чувствителна кожа. Познавах някога момиче с такава кожа. — Той се намръщи. — Беше англичанка като теб.

Колената й се разтрепериха и й се прииска да не бе напускала яхтата. Спокойно, нищо страшно няма! Нищо не можеше да му напомня за нея. Беше я виждал само веднъж гола. Слава Богу, че той не бе настроен да продължи разговора. Легна по гръб и потъна в размисъл.

— Мисля да се връщам. Прекалено е горещо за мен.

— Щом така желаеш. И аз ще направя същото.

Идеята да плуват обратно заедно не й хареса, но не можеше да му забрани да се върне на собствената си яхта. Все пак имаше няколко метра преднина и тя се гмурна. Рийд я настигна много бързо, при което Хелън едва не се удави, когато се изравни с нея. Глътна вода, задави се и започна да кашля.

— Хайде, ще ти помогна.

— Мога и сама — отхвърли предложението му тя и хвана края на стълбата. Пренебрегна болката в гърдите и се прехвърли на палубата. Краката й трепереха.

— Извинявай — каза неочаквано той и тя го загледа недоумяващо. — За смеха преди малко — обясни, като изстискваше косата си. — Но беше много смешна, цапаше като пате във водата. Отначало реших, че си играеш, а после разбрах, че си в опасност.

— Не съм била в никаква опасност! — разсърди се Хелън. — Просто глътнах малко вода. Не ви ли се е случвало?

— Разбира се. Само да не си помислиш, че ти се подигравам.

— А не ми ли се подигравахте? — отвърна, като в яда си отново забрави, че трябва да избягва всякакви спорове с него.

— Не.

— Не ви вярвам! — Тръгна към каютата, но мъжът я спря с ръка.

— Казах, че съжалявам — повтори настойчиво той, а пръстите му я изгаряха като нажежено желязо.