Ан Мейдър - Сляпа страст

Хелън го намираше интересен, но арогантен. Не обичаше самовлюбените хора, а той бе точно такъв. И суетен.

Като реши, че загуби прекалено много време за човек, който едва ли се интересува от нея, тя хвърли последен поглед в огледалото и излезе. Морскосините шорти и моряшката фланелка й стояха отлично.

Поколеба се за миг, преди да тръгне към стълбите. Беше й трудно да се ориентира в малката кула, образувана в ъгъла на къщата и всеки път се страхуваше да не влезе там, където не трябва. Не обичаше този час на деня, защото можеше да срещне Рийд. Джон обикновено ставаше по-рано и макар баща му и лелята да присъстваха на закуска, Рийд винаги четеше вестника си, а Виктория не отлепяше нос от кореспонденцията.

Хелън слезе съвсем безшумно по покрития с килим под. Беше й приятно да си мисли, че е съвсем сама. Къщата бе прекалено голяма за двама. Дори за четирима.

Трапезарията бе с изглед към синия безкрай на пролива. И макар че започваше да свиква с фантастичната гледка, цветът на водата бе нещо, на което не можеше да се нагледа. А единственият човек, който седеше на масата, бе Рийд Уайът.

— Добро утро — поздрави той, като остави вестника и се изправи да я посрещне. — Добре ли спа?

— О, да! — промърмори тя и се огледа. — Къде са другите?

Рийд сви рамене и мускулите под фланелката му заиграха. Къси бежови шорти и маратонки допълваха облеклото му и за миг Хелън се смути. Беше свикнала да го вижда с риза и вратовръзка и й трябваха няколко секунди да осъзнае, че днес е неделя.

— Бих казал, че Виктория спи. Доста шампанско изпи снощи. Колкото за Джон, ти сигурно по-добре знаеш къде е.

Хелън с мъка си пое дъх.

— Ние не спим заедно, ако това имате предвид — отвърна рязко, а той вдигна ръка е жест на извинение. Но тя бе така ядосана, че не можа да се сдържи. — Аз не спя, с когото ми падне, господин Уайът! Нещо, което едва ли ще разберете!

За миг Рийд загуби дар слово. Хелън осъзна, че е непростимо груба. И макар да бе доволна, че го сряза, малко се уплаши. Острите й думи можеха да го накарат да се замисли! Ами ако се сети коя е! Господи, как можа да прояви такава глупост!

— Моля да ме извиниш — рече той, но гласът му бе загубил топлотата, с която обикновено се обръщаше към нея — Говорих, без да се замисля. Младите хора днес. — Вдигна рамене. — Човек не бива да си въобразява нищо.

Тя сведе глава.

— Аз също се извинявам — продума и срещна студения му поглед. — Не исках да бъда… груба.

— Така ли? — По всичко личеше, че не прие извинението й. — Извинявай, но се държа точно така. Всъщност исках да кажа, че откакто си тук, търсиш подобна възможност.

Хелън поруменя и беше сигурна, че изглежда още по-виновна, отколкото е.

— Моля, простете ми! — повтори, но той отново не прие извиненията.

— Нали чу какво казах? Ти криеш нещо. По неизвестни причини. Избягваш ме. Не знам защо. Но се заклевам, че ще разбера!

— Грешите…

— Убеди ме!

— В какво? — загледа го удивено тя.

— Убеди ме! — повтори той, заобиколи масата и я хвана за раменете. — Кажи, че не ме отбягваш, че искаш да говориш с мен. Кажи, че не ме приемаш като някаква особена форма на живот.

Беше много близо и тя чувстваше как тънки струйки пот се стичат по гърба й. А той продължаваше да я гледа. Очите му бяха сиви. Като на Алекса! Но сега изглеждаха почти черни и устата й пресъхна, защото осъзна в каква опасна ситуация е попаднала.

— Съжалявам, ако сте решили, че съм неблагодарна — промълви, но изражението му не се промени.

— Кой говори за благодарност? Искам да знам какво те тревожи. Какво съм казал, по дяволите? Какво съм направил?

Хелън се насили да се усмихне.

— Господин Уайът, нямам представа защо сте останали с това погрешно впечатление. Снощи си мислех, че се разбираме чудесно. Беше ми толкова приятно, когато ми показахте изложбата и дори простих на Джон, задето ме използва като извинение.

— Снощи беше изключение — въздъхна Рийд. — И ти много добре го знаеш.

— Нима? — невинно попита Хелън, а той свъси вежди.

— Знаеш ли, приличаш ми на някого. Но не мога да си спомня на кого.

— Аз ли? — Едва успя да потисне трепета в гласа си тя. — Дано да е някой, когото харесвате.

— Не помня. Първото доказателство, че остарявам.

— Не сте стар.

— Няма нужда от лъжи.

Стомахът й се сви на топка.

— Не лъжа.

— Добре, добре — съгласи се Рийд и устните му се извиха в усмивка. — Да говорим за друго. Например какво мислиш да правиш днес? И дали предложението да прекараш няколко часа на яхтата ще ти хареса?