Ким Робинсън - Синият Марс

— Директното нападение беше лоша идея — заяви тя, неспособна да се сдържи. — То свърши работа в Бъроуз, но ситуацията тук бе съвършено различна. Сега хора, които можеха да живеят хиляди години, са мъртви. Кабелът не си струва чак такива жертви. Затова ще се скрием отново и ще чакаме следващия си шанс, следващия истински шанс.

Прекъснаха я вбесени викове:

— Не! Не! Никога! Да разрушим кабела!

Ан търпеливо ги изчака. Накрая вдигна ръка и те бавно заглъхнаха.

— Ако започнем да воюваме със зелените сега, може да се получат нежелани резултати. Например това може да послужи на метанационалите като извинение да дойдат отново. Което ще бъде много по-лошо от сблъсъка с местно правителство. С марсианците поне може да се говори. Клаузата за околната среда в „Документа от Дорса Бревиа“ ни дава някакво предимство. Всичко, което можем да направим, е да продължим да действаме разумно. Да започнем някъде другаде. Разбирате ли?

Тази сутрин едва ли разбираха каквото и да било. Сега май бе същото. Не искаха да разберат. Тя изчака протестиращите гласове да млъкнат и впи поглед в тях. Напрегнатият кривоглед поглед на Ан Клейборн… Много от тях се бяха включили в битката заради нея, заради миналото, когато враговете бяха враговете, а подземният свят се състоеше от съдружници, работещи заедно — хлабава и рехава структура, но когато повече или по-малко от елементите й бяха от една и съща страна на барикадата…

Те наведоха глави, приемайки неохотно, че Ан Клейборн е срещу тях. Моралният им водач си бе отишъл. А без това — без Касей, без Дао, с огромното мнозинство на зелените, с водачи като Ниргал, Джаки, Питър предателят…

— Койота ще ви помогне да се махнете от Тарсис — завърши Ан.

Направо й се гадеше. Тя излезе от стаята, премина през люка и влезе в ровъра си. Гривната на Касей лежеше на арматурното табло. Ан я грабна, захвърли я напосоки и си поплака малко. След това се окопити, подкара ровъра и тръгна да търси Надя, Сакс и останалите.

Опомни се чак, когато стигна до източен Павонис. Всички бяха там и щом влезе в стаята, впериха погледи в нея, сякаш атаката срещу кабела бе нейна идея и Ан беше лично отговорна за всичко, което се бе случило, както днес, така и през целия период на революцията… всъщност, точно по същия начин, по който я бяха зяпали след атаката срещу Бъроуз. Естествено и Питър бе там, предателят, и тя се помъчи да го избегне и да игнорира всички останали. Иришка беше изплашена до смърт, Джаки — вбесена, със зачервени очи… в края на краищата баща й бе мъртъв. Въпреки че бяха в лагера на Питър и следователно — частично отговорни за офанзивата на червените, един поглед към Джаки стигаше, за да се разбере, че някой ще си плати. Но Ан пренебрегна всичко това и прекоси стаята, за да стигне до Сакс, който седеше пред екрана в далечния ъгъл на голямата централна зала, четеше някакви дълги колонки с цифри и шепнеше нещо на лектерна си. Ан помаха с ръка между лицето му и екрана. Той се откъсна от заниманието си учуден.

Странно, обаче той май беше единственият от цялата компания тук, който не я обвиняваше за нищо. Е, гледаше я по своя обичаен начин, естествено, с глава, наклонена на една страна, но птичето любопитство в погледа му бе близко до симпатия.

— Лоши новини за Касей — каза той. — За Касей и всички останали. Радвам се, че ти и Дезмънд оцеляхте.

Ан не обърна внимание на това и набързо, с половин уста, му съобщи къде отиваха червените и какво им бе казала да направят.

— Мисля, че ще мога да ги убедя повече да не атакуват пряко кабела — каза тя. — А и да не проявяват повече насилие… поне за известно време.

— Много добре.

— Но искам нещо в замяна. Искам го и ако не го получа, ще ги насъскам срещу вас завинаги.

— Солета? — попита Сакс.

Тя се втренчи в него. Явно я бе слушал по-често, отколкото изглеждаше.

— Да.

Веждите му се сключиха и той започна да обмисля.

— Може да се стигне до нещо като ледников период.

— Чудесно.

Сакс впи поглед в нея и продължи да разсъждава.

— Добре — кимна най-накрая той.

— Можеш ли да говориш от името на тези? — попита Ан и размаха ръка презрително в посока на тълпата зад тях, сякаш сред нея не бяха нейните стари съдружници, сякаш бяха технократи от ЮНТО или метанационални функционери…

— Не — отвърна Сакс. — Говоря само от мое име. Но мога да се отърва от Солета.

— Ще го направиш против тяхното желание?

Той се намръщи.

— Мисля, че бих могъл да поговоря с тях. Ако не, мога да обсъдя това с екипа от Да Винчи. Те обичат предизвикателствата.