Борис Акунин - Любовник на смъртта

— Чичо „кърт“! — метна се към него Сенка. — Ти знаеш тук всички входове и изходи. Изведи ме навън, но не през вратата, а някъде от другаде.

— От другаде не може — рече „къртът“ и се изправи. — От Кулаковка има изход само към Свинята. Ако искаш, ще те заведа до друго подземие. До Бунинка — за десет копейки, до Румянцевка — за седем, до Ероха — за петнайсет…

Скорик се зарадва:

— До Ероха! Дори още по-добре, отколкото навън!

Нали Синюхин е в Ероха.

Пребърка си джобовете й намери монета от пет алтъна — последните петнайсет копейки.

„Къртът“ взе монетата, мушна си я в бузата. Махна му — давай след мен. Сенка не се боеше, че може да избяга с паричката и да изостави „клиента“ сам в тъмното. За „къртиците“ се знаеше, че са честни, иначе кой ще им повери плячка?

Важното е той самият да не изостане. Лесно му е на „кърта“, той е свикнал, и без осветление вижда всичко, а Сенка караше така, по вдъхновение, местеше крака и броеше завоите.

Първо вървяха направо и леко надолу. После водачът му се сниши на четири крака (Сенка се досети по звука) и запълзя вляво през някаква дупка. Скорик подире му. Пълзяха така двайсетина метра и ходникът стана по-висок. От него свърнаха надясно. После пак вляво и подът от каменен стана мек, пръстен, а на места и кален — краката им жвакаха. Пак наляво и пак наляво. Там влязоха в нещо като пещера и отнякъде задуха. От пещерата се изкачиха по ниски стълби, не бяха стръмни, но Сенка стъпи накриво и си удари коляното. Горе дрънна желязна врата. След нея — някакъв калидор, след ходника, по който пълзяха, тук му се стори светло.

— Ето ти Ероха — за първи път се обади „кърта“. — Оттук можеш да излезеш при Татарската кръчма или на „Подколоколни“. Накъде?

— Заведи ме във Вехтошарското мазе при писарите — помоли Сенка и за всеки случай излъга: — Искам да пратя писмо на нашите.

Подземният човек го поведе вдясно през голяма каменна изба с кръгъл таван и обли тухлени подпори, пак по някакъв калидор, пак през голяма изба и отново излязоха в калидор — по-широк от предишните.

— Аха — каза „къртът“ и свърна зад ъгъла.

Сенка се шмугна след него, но онзи сякаш беше изчезнал вдън земя. Зад ъгъла просветля — там наблизо беше вратата за улицата, но „къртът“ надали беше се шмугнал натам, по-скоро се беше вмъкнал в някоя дупка.

— Стигнахме ли вече? — викна напосоки Скорик.

Откъм тавана и стените отекна: „ливече-вече-ече“.

А после сякаш наистина изпод земята се чу приглушено: „Аха.“

Значи това е Вехтошарското мазе. Сенка се вгледа и видя от двете страни дървени вратички. Почука на една, викна:

— Къде живеят Синюхини?

Иззад вратата след малко се чу треперлив глас:

— Нещо за написване ли е? И аз мога. Дори имам по-хубав почерк.

— Не — каза Сенка. — Тази гадина ми дължи половин рубла.

— Ааа — рече гласът. — Надясно. Третата врата.

Пред посочената врата Скорик спря и се ослуша. Ами ако Княза вече е там? Направо ще му падне в лапите.

Но не, вътре беше тихо.

Почука: първо лекичко, после задумка с юмрук.

Пак тишина.

Да не са излезли някъде? Не. Под вратата се вижда слаба светлинка.

Той бутна — вратата се отвори.

Дъсчена маса, на нея недогоряла свещ, до нея трески — борини. Засега друго не се виждаше.

— Здрасти — каза Сенка и свали каскета.

Никой не му отговори. Обаче нямаше време за бавене — Княза можеше да нахълта всеки момент.

Затова Сенка запали борина и я вдигна над главата си: какво става с тези Синюхини, защо мълчат?

На одър до стената спеше жена. На пода под одъра — малко дете, на три или може би на две годинки.

Жената се беше из легнала на одъра, с нещо черно си беше закрила очите. И съпругата на Зот Ларионич така си слагаше нощем върху очите памуци, напоени с градински чай, за да не й стават бръчки. Загубена работа са жените, то се знае. Като видиш някоя такава — тръпки те побиват: сякаш е с дупки вместо очи.

— Ей, лелче, ставай! Не е време за сън! — каза Сенка и се приближи. — Къде е стопанинът, имам…

И си прехапа езика. Не бяха памуци, а каша. Застинала в очните кухини като в ямки, протекла и отстрани по слепоочията към ушите. И не беше черна, а червена. Също и шията й беше мокра, лъщеше.

Сенка първо замига и чак след това му просветна: клъцнали са й гърлото и са й изболи очите, това е.

Понечи да викне, но от устата му се изтръгна само:

— Хлъц!

Клекна да види детето. И то беше мъртво, вместо очи — две тъмни ямки, но по-малки — то и детето беше малко.