Борис Акунин - Левиатан

— За това не се иска много сила, нали? — попита русинът (и той да се пише криминалист). — Изненадата е била д-достатъчна?

Докторът тъжно сви рамене:

— Не знам, мосю. Не съм опитвал.

Аха, най-после! Вратата се открехна и през процепа надникна костеливата физиономия на инспектора. Той повика с пръст Гош, който и без това вече с пухтене се надигаше от фотьойла.

В коридора комисарят бе приятно изненадан. Ах, колко хубавичко се подреждаха нещата! Обстойно, ефектно, красиво. Направо като за пред съда — никой адвокат не може да обори такива улики. Браво на стария Гюстав, кой младок ще се мери с него. Пък и Джексън си го бива, добре се е потрудил.

В салона се върнаха четиримата: капитанът, Рение, Джексън и последен Гош. В този момент детективът се чувстваше толкова добре, че чак си тананикаше. И черният дроб го поотпусна.

— Е, дами и господа, край — радостно съобщи той и застана точно в центъра на залата. Прибра ръцете си отзад на гърба и леко се полюшна на токовете. Колко е приятно човек да се чувства значителна личност и донякъде дори властелин над човешките съдби. Пътят беше дълъг и труден, но вече е преодолян. Остава най-приятното. — Татко Гош трябваше доста да си поблъска побелялата глава, но колкото и заплетена да е следата, старата хрътка надушва лисичата дупка. С убийството на професор Суитчайлд престъпникът се издаде окончателно, и то от отчаяние. Но мисля, че по време на разпита убиецът ще ми разкаже и за индийския шал, и за много други неща. Тук му е мястото да благодаря на мосю руския дипломат, който, без да иска, с някои свои бележки и въпроси ми помогна да поема в правилната посока.

В този момент на триумф Гош можеше да си позволи известно великодушие. Той снизходително кимна на Фандорин, който мълчаливо наведе глава. Все пак тия аристократи с техните цирлих-манирлих 44 44 Учтивост (нем., ирон.). — Б.пр. са много неприятни: правят се на много важни, но да ти кажат човешка дума — никога.

— Няма да продължа плаването си с вас. Както се казва, благодаря за компанията, но да не прекаляваме с удоволствието. Убиецът, когото още на парахода ще предам на инспектор Джексън, също слиза тук.

Всички предпазливо погледнаха мършавия мрачен господин, който бе застанал с двете ръце в джобовете.

— Радвам се, че кошмарът свърши — каза капитан Клиф. — Знам, че трябваше да понесете доста неприятности, но сега вече всичко е наред. Ако желаете, главният стюард ще ви преразпредели в други салони. Надявам се, че по-нататъшното плаване с нашия „Левиатан“ ще ви помогне да забравите тази история.

— Едва ли — от името на всички отговори мадам Клебер. — Тук така ни изпокъсаха нервите! Хайде, мосю комисар, не ни измъчвайте, посочете ни най-после кой е убиецът.

Капитанът понечи да каже още нещо, но Гош го спря с жест — изказването му трябваше да е соло, беше си го заслужил.

— Да си призная, отначало подозирах всички ви. Пресяването вървеше бавно и мъчително. Сега вече мога да ви спомена най-важното: че до трупа на лорд Литълби намерихме златна емблема на „Левиатан“ — ето я — той почука с пръст значката на ревера си. — Това малко нещо принадлежи на убиеца. Както знаете, златна значка се полагаше на старшите офицери на кораба и пътниците от първа класа. Офицерите веднага отпаднаха от кръга на заподозрените, защото на всички емблемата беше налице и никой не е подавал молба до параходството да получи нова значка заради изгубена. Четирима от пътниците обаче се оказаха без емблеми: мадмоазел Стамп, мадам Клебер, мосю Милфорд-Стоукс и мосю Аоно. Затова наблюдавах четворката особено внимателно. Доктор Труфо се озова сред тях, защото е лекар, мисис Труфо — защото съпрузите са от един дол дренки, а господин руският дипломат — заради снобското му нежелание да прилича на носач. — Комисарят запали лулата си и направи няколко крачки из залата. — Покайвам се, грешен съм. В началото подозирах господин баронета, но своевременно получих справка за неговото… положение и избрах друга мишена. Вас госпожице — Гош се обърна към мадмоазел Стамп.

— Забелязах го — с достойнство отвърна тя. — Само че не можах да разбера с какво толкова съм събудила подозрения.

— Че как? — изненада се Гош. — Първо, по всичко личи, че сте забогатели съвсем наскоро. Дори само това е достатъчно подозрително. Второ, излъгахте, че никога не сте ходили в Париж. Докато в същото време на ветрилото ви със златни буквички пише „Хотел «Амбасадор»“. Вярно е, че спряхте да го носите, но Гош има набито око. Веднага го забелязах. Такива неща се дават за спомен на гостите в скъпите хотели. „Амбасадор“ е тъкмо на улица „Грьонел“ и на пет минути пеш от местопрестъплението. Хотелът е луксозен, голям, в него отсядат доста хора. Защо тогава мадмоазел Стамп се държи така тайнствено, запитах се аз. Тук има нещо. Пък и тая Мари Санфон все не ми излизаше от ума… — комисарят пленително се усмихна на Клариса Стамп. — Е, полутах се, не успях да се ориентирам веднага, но в крайна сметка намерих следата, така че не ми се сърдете, мадмоазел.