Борис Акунин - Левиатан

Рение влезе запъхтян, почтително наметна Рената с шала и остана до нея.

— Какъв мрамор и алабастър? — шепнешком попита той.

— Говори за брахмапурския дворец, оставете ме да чуя — нетърпеливо врътна брадичка Рената.

— Вътрешната украса на двореца също беше доста семпла — продължи разказа си Суитчайлд. — Залите и стаите неведнъж са променяли вида си през вековете и от историческа гледна точка най-интересен ми се видя само горният етаж, представляващ четири зали, всяка от които бе обърната към една от посоките на света. Някога те са били открити галерии, но през миналия век са ги остъклили. И тогава стените са били украсени с много интересни фрески, изобразяващи планините, заобиколили долината от всичките й страни. Пейзажът е възпроизведен неимоверно реалистично, сякаш планините се отразяват в огледало. От философска гледна точка подобно отражение трябва да символизира двойствеността на всичко съществуващо.

Някъде съвсем наблизо тревожно удари параходната камбана, отекнаха викове и отчаяно писна жена.

— Господи, пожарна тревога! — извика лейтенантът и се втурна към вратата. — Само това липсваше.

Всички вкупом се устремиха след него.

— What’s happening? — напразно питаше изплашената мисис Труфо. — Are we boarded by pirates? 43 43 Какво става? Да не са ни нападнали пирати? (англ.) — Б.пр.

Рената за миг остана със зяпнала уста, после писна колкото й глас държи. Вкопчи се в пеша на комисаря и не му позволи да побегне след останалите.

— Мосю Гош, не ме изоставяйте! — примоли се тя. — Знам какво е пожар на кораб, чела съм! Сега всички ще се втурнат към лодките, ще започнат да се блъскат, а аз съм безпомощна бременна жена и те със сигурност ще ме избутат! Обещайте ми, че ще се погрижите за мен!

— Какви лодки? — разтревожено измърмори дядката. — Какви ги дрънкате! Казаха ми, че „Левиатан“ е идеално противопожарно обезопасен и дори има пожарникар. Стига сте треперили, всичко ще се оправи — той се опита да се освободи, но Рената се бе вкопчила в пеша му с мъртва хватка. Зъбите й тракаха.

— Я ме пусни, момиче — нежно каза Шаро. — Никъде няма да ходя. Само ще надникна през прозореца да видя какво става на палубата.

Не, пръстите на Рената не се разтвориха.

Комисарят обаче излезе прав. След някакви си две-три минути в коридора отекнаха спокойни стъпки, шум от гласове и уиндзорци започнаха да се връщат един след друг.

Уплахата им още не се беше уталожила и затова те се смееха много и говореха по-високо от обикновено.

Първи влязоха Клариса Стамп, съпрузите Труфо и поруменелият Рение.

— Нищо особено — съобщи лейтенантът. — Някой хвърлил незагасена пура в кошчето, а там имало стар вестник. От огъня пламнала завесата, но моряците били нащрек и за миг угасили пламъка… Виждам обаче, че вие сте напълно готови за корабокрушение — засмя се той и погледна Клариса. Тя държеше портмоне и бутилка с оранжада. — Е, оранжадата е да не умрете от жажда сред вълните — досети се Рение. — Но за какво ви е портмонето? То едва ли щеше да ви потрябва в лодката.

Рената се изсмя истерично, а мис Стара Мома смутено остави бутилката върху масата.

Докторът и докторшата също се бяха въоръжили: мистър Труфо бе успял да грабне чантата с инструментите си, а жена му бе гушнала едно одеяло.

— Тук сме в Индийския океан, госпожо, едва ли бихте замръзнали — със сериозен израз на лицето каза Рение, но Козата неразбиращо поклати глава.

Японецът дойде с трогателно пъстро вързопче в ръката. Интересно какво ли държеше в него. Може би някой пътен комплект за харакири?

Перкото влезе разчорлен и понесъл някаква кутия като за писмени принадлежности.

— На кого щяхте да пишете, мосю Милфорд-Стоукс? А, разбирам! Когато мисис Стамп си допие оранжадата, ще сложим писмото в празната бутилка и ще го пратим да плува по вълните — предположи лейтенантът прекалено шеговито (явно защото му беше олекнало).

Сега всички бяха налице освен професора и дипломата.

— Мосю Суитчайлд сигурно опакова научните си трудове, а мосю русинът слага самовара, за да пие чай като за последно — каза Рената, заразена от веселото настроение на лейтенанта.

Тъкмо го споменаха, и русинът влезе. Застана на прага. Красивото му личице беше по-мрачно от облак.

— Какво, мосю Фандорин, да не идвате да си вземете наградата за в лодката? — закачливо се поинтересува Рената.

Всички направо избухнаха в смях, но русинът не можа да оцени шегата (която между другото беше много остроумна).