Борис Акунин - Левиатан

„Какво мислите за това?“ — попитах. „Нека изчакаме — загадъчно отговори дипломатът. — Той е близо до целта.“

Кои е близо? Суитчайлд? До коя цел? И добре ли е, че е близо?

Но не успях да задам всичките си въпроси, защото в залата се вдигна шум, чуха се аплодисменти и мосю Дрие, пасажерският помощник-капитан, оглушително извика през рупора: „И така, дами и господа, гранпри от нашата лотария се пада на каюта номер осемнадесет!“ До него момент бях тъй увлечен в манипулациите със загадъчната салфетка, че изобщо не забелязвах какво става в салона. А там вече бяха спрели да танцуват и бяха организирали тираж на благотворителна лотария за „Спасяване на падналите жени“ (в писмото си от 3 април Ви бях споменал за тази идиотска идея). Вие много добре знаете какво е отношението ми към благотворителността и падналите жени, така че се въздържам от коментар.

Тържествената обява подейства на събеседника ми по странен начин — той мъченически се намръщи и присви глава в раменете. В първия момент се учудих, но после се сетих, че мистър Фандорин е настанен тъкмо в 18-а каюта. Представяте ли си, щастливият жребий се беше паднал на него!

„Е стига де! — измърмори избраникът на фортуна, заеквайки повече от обичайното. — Я по-добре да ида да се поразходя“ — и понечи да тръгне към вратата, но мисис Клебер извика високо: „Това е мосю Фандорин от нашия салон! Ето го, господа! С белия смокинг с червения карамфил! Мосю Фандорин, къде отивате? Вие печелите голямата награда!“

Всички се обърнаха към дипломата и още по-силно заръкопляскаха, а четиримата стюарди вече внасяха в залата голямата награда: невероятно грозен салонен часовник, наподобяващ Биг Бен. Беше наистина страховито съоръжение от резбован дъб, високо колкото човешки бой и половина и тежко поне четири стоуна 38 38 Четири стоуна — около 25 кг. — Б.ред. . Стори ми се, че в очите на мистър Фандорин проблесна нещо като ужас. Не мога да го съдя за това.

Нямаше как да продължим разговора си и аз се прибрах, за да Ви пиша.

Усещам, че назряват страшни събития, примката около мен се затяга. Но, господа преследвачи, не се надявайте, че ще ме хванете тъй лесно!

Е, късно е. Време е да направя замерване на координатите.

Довиждане, мила, нежна, безкрайно обожаема Емили.

Рената Клебер причака Шаро (така бе кръстила дядо Гош, след като разбра що за птица е) пред каютата му. От омачканата физиономия и чорлавите прошарени коси на комисаря личеше, че току-що се е събудил — изглежда, веднага след обеда се бе мушнал под завивките и бе къртил до вечерта.

Рената ловко хвана детектива за ръкава, повдигна се на пръсти и изтърси:

— Да знаете само какво ще ви разкажа сега!

Шаро я изгледа изпитателно, скръсти ръце на гърдите и каза мрачно:

— Слушам ви с огромен интерес. Отдавна се каня да си поговоря с вас, мадам.

Рената леко се сепна от тона му, но после си рече: „Глупости, просто има киселини или е сънувал умрели плъхове.“

— Свърших всичко вместо вас — похвали се тя и се озърна да види дали някой не ги подслушва. — Хайде да влезем в каютата ви, там никой няма да ни пречи.

Бърлогата на Шаро беше в идеален ред: в средата на масата се кипреше познатата черна папка, до нея имаше подредена купчина хартия и добре подострени моливи. Рената с любопитство завъртя глава насам-натам, забеляза четката за обувки, кутийката с вакса и прострените на въженце якички. Дядката явно е стиснат — сам си лъска обувките, сам си пере, да не би да даде бакшиш на прислугата.

— Е, кажете да видя — недоволно измърмори Шаро, подразнен от любопитството на Рената.

— Знам кой е престъпникът — гордо заяви тя.

Новината не направи на детектива очакваното впечатление. Той въздъхна и попита:

— И кой е?

— Ама вие да не сте сляп? То се вижда с просто око! — Рената плесна с ръце и седна на стола. — Всички вестници писаха, че убийството е извършено от луд. Нито един нормален човек не би сторил подобно нещо, не е ли така? А сега преценете кой се храни на нашата маса. Е да, чуден букет се е събрал — стрък до стръка, все досадници и изроди, но лудият е само един.

— За баронета ли намеквате? — попита Шаро.

— Сетихте се най-после — жално поклати глава Рената. — От ясно по-ясно е. Видяхте ли го как ме гледа? Същински звяр, чудовище! Страх ме е да се движа сама по коридорите. Вчера го срещнах на стълбите. Наоколо нямаше жива душа. Направо ми се сви сърцето! — Тя се хвана за стомаха. — Аз отдавна го наблюдавам. Нощно време лампата му свети, а пердетата са плътно спуснати. Снощи имаше една еей такава малка пролука. Надникнах от палубата, а той застанал посред каютата, ръкомаха, прави страшни физиономии и се заканва на някого с пръст. Кошмар! После, вече през нощта, ме хвана мигрената и излязох да подишам чист въздух. Изведнъж що да видя — нашият луд застанал на бака, вирнал глава нагоре и през някакво желязо гледа луната. Тогава вече се сетих! — Рената се приведе напред и зашепна: — Луната нали беше пълна, кръгла. Той е побъркан, маниак, който на пълнолуние става кръвожаден. Чела съм за такива хора! Какво сте ме зяпнали, да не ме мислите за смахната? Погледнахте ли календара? — тя тържествуващо извади от чантичката си едно календарче.