Борис Акунин - Левиатан

— Така му се пада на този юда — ядно каза Рение. — Няма нищо по-отвратително от предателството.

Фандорин търпеливо повтори въпроса си:

— Все пак, професоре, висока ли е цената на ш-шала?

— Не мисля. Той е по-скоро реликва, рядка вещ.

— А защо непрекъснато увиват нещо в н-него — ту Корана, ту Шива? Да не би това парче коприна да има някакво сакрално значение?

— Никога не съм чувал. Просто съвпадение.

Комисар Гош изпъшка, изправи се и разкърши схванатите си рамене.

— М-да, интересна история, но уви, не спомага с нищо за нашето разследване. Убиецът едва ли държи въпросния парцал у себе си като сантиментален сувенир — след което мечтателно допълни: — А би било добре. Някой от вас, скъпи заподозрени, да извади копринен шал с райска птица и просто ей така да се изсекне в него. Тогава старият Гош щеше да се сети какво да прави.

И детективът се засмя, изглежда сметнал шегата си за много остроумна. Клариса погледна дръвника с укор.

Комисарят долови погледа й и присви очи:

— Между другото, мадмоазел Стамп, тази ваша дивна шапчица е много шик, последен вик на парижката мода. Кога за последен път бяхте в Париж?

Клариса цялата се напрегна и отговори с леден тон:

— Шапката ми е купена в Лондон, господин комисар. В Париж изобщо никога не съм ходила.

Къде така вторачено гледаше мистър Фандорин? Тя проследи посоката на погледа му и пребледня. Дипломатът разглеждаше щраусовото й ветрило, на чиято кокалена дръжка лъщеше позлатен надпис: Meillure souvenirs! НоІеІ „Ambassadeur“. Rue de Grenelle, Paris. 21 21 За най-прекрасни спомени! Хотел „Амбасадор“, улица „Грьонел“, Париж. (фр.) — Б.пр. Каква непростима небрежност!

4-ти месец, 5-ти ден, пред панорамата на Еритрейския бряг

Това тривиално петстишие е плод на усилията ми в продължение на близо два часа да постигна душевна хармония. Проклетата хармония изобщо не желаеше да се възвърне. Седях уединен на кърмата, гледах унилия бряг на Африка и повече от всякога се чувствах безкрайно самотен. Добре че от малък имам благородния навик да си водя дневник. Преди седем години, когато заминавах да уча в далечната страна Фуранса, тайно мечтаех някога дневникът на пътешествието ми да излезе като книга и да прослави и мен, и целия род Аоно. Но, уви, умът ми е твърде несъвършен, а чувствата прекалено обикновени, та моите жалки листчета да могат да съперничат на великата дневникова литература от едно време.

И все пак без тези ежедневни записки сигурно отдавна да съм полудял.

Дори тук на кораба, който плава за Източна Азия, сме само двама представители на жълтата раса — аз и един китаец евнух, придворен чиновник от 11 ранг, който е ходил до Париж за нова парфюмерия и козметика за императрица Цзи Си. За да спести пари, той пътува във втора класа, много се притеснява от това и разговорът ни с него секна на мига, щом разбра, че аз пътувам в първа. Какъв позор за Китай! Ако бях на мястото на чиновника, сигурно щях да умра от унижение. Защото на този европейски кораб всеки от нас представлява по една велика азиатска държава. Разбирам душевното състояние на чиновника Чжан, но все пак ми е жал, че се срамува да си подаде носа от малката каюта — сигурно щеше да има за какво да си поговорим. Тоест, искам да кажа, не да си поговорим, а да пообщуваме с помощта на хартия и четчица. Макар да говорим различни езици, все пак нали йероглифите ни са еднакви.

Нищо, казвам си, спокойно. Малко остана. Само подир месец ще видиш светлините на Нагасаки, а оттам ей къде е Кагосима. Какво, че завръщането ми обещава унижение и позор, какво като стана за смях пред приятелите си? Затова пък отново ще съм у дома. В края на краищата никой няма да смее да ме презира явно, защото всички знаят, че изпълнявам волята на баща си, а заповедите, както е известно, не подлежат на коментар. Направих това, което бях длъжен да направя, което ми повелява дългът. Животът ми е погубен, но щом е за благото на Япония… Край, стига по този въпрос!

Но кой би могъл да допусне, че завръщането в родината, последният етап от седемгодишните изпитания, ще е толкова трудно? Във Франция поне можех да се храня в уединение, можех да се наслаждавам на разходки, на общуване с природата. Докато тук, на парахода, се чувствам като оризово зрънце, по грешка озовало се в купичка с фиде. За седем години живот сред червенокосите варвари не успях да свикна с някои от техните отвратителни навици. Когато виждам изтънчената Клебер-сан да реже с нож кървавия бифтек и после да облизва с розово езиче зачервените си устни, ми се повдига. Ами тия английски умивалници, в които човек трябва да запуши сифона с тапа и да си мие лицето с мръсна вода! Ами кошмарните дрехи, измислена от някой извратен ум! В тях човек се чувства като шаран, увит в омаслена хартия, за да се опече върху жар. От всичко най мразя колосаните яки, от които шията ми се изприщва, и кожените обувки, които са истински инструмент за инквизиции. Като див азиатец аз си позволявам да се разхождам по палубата с лека юката 22 22 Юката — памучно кимоно. — Б.ред. , а нещастните ми съседи по маса от сутрин до вечер се варят в одеждите си. Чувствителните ми ноздри много страдат от мириса на европейската пот — остър, мазно-месен. Ужасен е също навикът на кръглооките да се секнат в носии кърпи, да ги прибират със сополите обратно в джоба, отново да ги вадят и отново да се секнат! Вкъщи просто никой няма да го повярва и ще помислят, че си фантазирам. Макар че седем години са много време. Може дамите у нас също вече да носят такива смехотворни фльонги на задника и да се олюляват с високи токчета. Много ще ми е интересно да видя Кьоко-сан с подобен тоалет. Та тя е вече голяма, на тринайсет години. След година-две ще ни оженят. Може и по-рано. Как искам да се прибера по-скоро.