Борис Акунин - Коронация

— Сами ще се оправим — отсече лейтенантът. — И да видим чия операция ще е по-хитроумна. Но ни трябва помощник. Кажете, Зюкин, с нас ли сте, или не?

Съгласих се веднага и без капка колебание. Мисълта, че отново ще участвам в истински действия, и то без участието на господин Фандорин, невероятно ме въодушеви.

— Какво трябва да се направи?

— Като начало да се проследят — делово подхвана Ендлунг. — И двамата. Поли не може да участва в това, той е с твърде високо положение и освен това има много задължения. Днес августейшата фамилия е на всенощно бдение, а на утрешната коронация ще е направо като вързано кученце. Затова се обърнахме към вас. И така, Зюкин, аз поемам Кар, а вие ще следите Банвил.

Направи ми впечатление, че по-многообещаващия от заподозрените е взел за себе си, но не възразих — в края на краищата той се беше домогнал до тази идея, а не аз.

— Ах, че ви завиждам! — жално възкликна негово височество.

Съгласно уговорката приседнах с „Московские ведомости“ на бордюра до стълбите, откъдето се виждаше вратата на милорда. А Ендлунг взе да си реди пасианси в малката гостна, защото оттам се виждаше стаята на мистър Кар.

Заради проследяването вместо ливреята си бях облякъл хубав тъмносив костюм от английски вълнен плат, миналогодишен подарък от великата княгиня. Ендлунг също се беше докарал в цивилни дрехи: пясъчен кариран костюм и елегантни чепици с бели гетри.

Докато чаках, четях текста на общонародната обява за утрешната коронация:

Всепресветлейшият Вседържавен Велик цар император Николай Александрович, наследник на прародителския престол на Руската империя и неразделните й Кралство Полша и Велико княжество Финландия, съобразно обичаите на благочестивите царе, негови предци, благоволява да постанови:

Свещеното коронясване на негово императорско величество и свещенопомазването с Божията помощ да се състоят през май месец, в ден 14-и. Негово императорско величество указва към свещенодействието да бъде приобщена и нейно величество съпругата му императрица Александра Феодоровна. За това тържество се известяват всички верноподаници чрез настоящето постановяване, та в тържествения ден да възнесат молитвите си към Царя на Царете и с всепомощната си благодат да приосенят Царството на негово величество и да утвърдят в него мир и благост во името на светата слава и неотменното благоденствие на държавата.

Със задоволство изчетох и състава на херолдите, които ежедневно трябваше да огласяват това послание на сенатския площад в Кремъл: „Генерал-адютант с пълен генералски чин, двама генерал-адютанти с генерал-адютантски чин, двама коронационни оберцеремониалмайстори, двама сенатски секретари, два дивизиона — конни поделения — един от кавалергардския полк на нейно величество императрица Мария Феодоровна и един от лейбгвардията на конния полк с тимпанисти и пълен хор тръбачи; към всеки дивизион по двама тръбачи с тръби, украсени с държавния герб на златен брокат, и дванайсет запасни ездитни коне с тържествени покривала.“ Каква красота! Каква музика във всяка дума, в звученето на всеки чин и звание!

Миналата година по възнамерение на новата императрица, която искаше да стане по рускиня от самите руски люде, в придворното чиноименуване за малко да се направи цяла революция — идеята беше да се заместят немските звания със старомосковски. Оберкамерхерите да се назоват спални господа, оберщалмайсторите — яхърени, камерюнкерите — стайни дворяни, и тям подобни. Сред придворните служители се надигна вълнение, което според израза на Ендлунг било като картината „Последният ден на Помпей“ на живописеца Брюлов, но слава Богу, размина се. Когато оберхофмаршалът, светлейшият княз Алтен Кобург Святополк-Бобруйски разбрал, че поновому (по-скоро по старовремски) ще се нарича „дворецки“ — „дворцов иконом“, стана ужасен скандал и проектът се забрави.

През дупчица, направена във вестникарската страница, видях по коридора да се приближава мистър Фрайби и се престорих на затънал в четивото, но англичанинът спря и ме поздрави.

Компанията на бътлъра обикновено ми действаше успокояващо, но сега появата му беше много ненавременна, защото вратата на лорд Банвил можеше да се отвори всеки миг.

— Good news? — попита Фрайби и измъкна речника от джоба си. — Хубав… новини?

Аз нямах речник у себе си — остана в ливреята ми, затова просто кимнах.

Той внимателно ме огледа и каза нещо, което се състоеше от четири кратки думи. Пак запрелиства речника: