Борис Акунин: Коронация

Още на първото пристанище, Варна, Ендлунг се докара като паун — бял костюм, алена жилетка, фишу на искрици — и отиде в публичен дом, та помъкна със себе си и негово височество, тогава още дете. Понечих да се намеся, а лейтенантът ми вика: „Обещах на Екатерина Йоановна, че няма да го изпусна от очи и ще го водя навсякъде с мен, където аз, там и той.“ Казвам му: „Не, господин лейтенант, нейно височество рече: където той там и вие.“ А Ендлунг ми отговаря: „Това е казуистика, Афанасий Степанич. Важното е да сме неразлъчни като Аякси 4 4 Аякси — двама гръцки герои в „Илиада“, неразделни приятели — такъв е и преносният смисъл. — Б.пр. .“ И помъкна младия мичман по всички вертепи чак до Гибралтар. А от Гибралтар до Кронщат и двамата, и лейтенантът, и мичманът, станаха много хрисими и дори не слизаха по пристанищата, само четири пъти дневно ходеха при доктора да им слага инжекции. Такъв настойник, моля ви се. Покрай този Ендлунг негово височество много се промени, просто е неузнаваем. Дори намекнах на Георгий Александрович, той само махна с ръка, ще рече: няма страшно, за моя Поли тази школа е от полза, Ендлунг, макар да е перушан, но е верен другар и душа-човек, няма да навреди на момчето. А според мен това се нарича да пуснеш вълка в кошарата, ако използвам народния израз. Този Ендлунг ми е като на длан. Как не — душа-човек. Благодарение на приятелството с Павел Георгиевич получи и монограм на пагоните, а сега вече е камерюнкер. Нечувано — такова почетно придворно звание за някакво си лейтенантче!

Останали сами, двамата младежи играеха на безик 5 5 Или безиг (фр. — besigue), вид игра на карти. — Б.пр. с изпълняване на желания. Когато надникнах в купето, Павел Георгиевич ме повика:

— Ела, Афанасий. Сяда й да играем на „американка“ 6 6 Игра на „американка“ — Тоест загубилият изпълнява каквото и да е желание на спечелилия. — Б.пр. . Ако загубиш, ще те накарам да си обръснеш скъпоценните бакенбарди, да знаеш!

Благодарих и отказах, позовах се на изключителната си заетост, макар че не бях натоварен с нищо особено. Само това липсваше, да играя с негово височество на „американка“! А и Павел Георгиевич беше съвсем наясно, че не съм за партньор, просто се шегуваше. От няколко месеца беше придобил този неприятен навик — да си прави шеги с мен. Пак благодарение на Ендлунг — под негово влияние. Самият той впрочем напоследък не се закачаше с мен, но Павел Георгиевич няма задръжки. Нищо, за негово височество е позволено, не му се обиждам.

Та и сега ми казва с най-строг вид:

— Знаеш ли, Афанасий, тази феноменална растителност на лицето ти буди ревност у някои влиятелни особи. Например онзи ден на бала, когато ти стоеше на вратата важен-важен с позлатения жезъл и бухналите на две страни бакенбарди, всички дами само теб гледаха, а на братовчеда Ники никоя не обърна внимание, ако че е император. Трябва, трябва да ги обръснем или поне да подстрижем.

Всъщност „феноменалната растителност“ не представлява нищо особено: мустаци и бакенбарди, бухнали наистина, но не прекалено и във всеки случай грижовно поддържани. Същите имаха и баща ми, и дядо ми, тъй че не възнамерявах нито да ги бръсна, нито да ги подстригвам.

— Стига, Поли — защити ме Ендлунг. — Не тормози Афанасий Степанович. По-добре играй, твой ред е.

Май все пак трябва да обясня за отношенията си с лейтенанта. То е цяла история.

Още в първия ден от плаването с корветата „Мстислав“, щом тръгнахме от Севастопол, Ендлунг ме причака на палубата, сложи ръка на рамото ми и вперил в мен нагли очи, абсолютно прозрачни от изпитите количества покрай изпращането, каза:

— Какво си развял космарлаците, Афоня, лакейска душо? Бризът ли ги роши? (бакенбардите ми наистина се бяха поразрошили от морския вятър — по-късно се наложи за времето на пътуването да ги поскъся). Най-приятелски те моля — припни до скръндзавия бюфетчик, кажи му, че негово височество е наредил да даде бутилка ром против морска болест.

Още по пътя, докато да пристигнем с влака в Севастопол, Ендлунг все ме подкачаше и заяждаше в присъствието на негово височество, но аз си траех и чаках удобен случай да се разберем насаме. И ето че ми се отвори такава възможност.

Деликатно, с два пръста, свалих ръката на лейтенанта (още не беше никакъв камерюнкер) от рамото си и учтиво казах:

— Ако ви е споходило хрумването, господин Ендлунг, да се погрижите за дефиниране на душата ми, по-точното ще е вместо „лакейска“ да я наречете „хоффуриерска“, защото за дългата безпорочна служба в двореца на негово величество ми е присвоено званието хоффуриер 7 7 Хоффуриер — придворна длъжност на служител, който отговаря за домакинската част — настаняване, прехрана и пр. — Б.пр. . Този чин се отнася към девети клас и отговаря на званието титулярен съветник, армейски щабскапитан или лейтенант във флотата (надменно наблегнах на последното).