Джак Ванс - Дирдирите. Пнумите

Тримата се върнаха в „Алеун“. Фоайето бе осветено от един-единствен свещник, украсен със скъпоценни камъни, които хвърляха наоколо мътни отблясъци. В столовата цареше сумрак, чуваха се приглушените гласове на неколцина посетители. Те си сипаха чай от големия метален самовар и се настаниха в едно свободно сепаре.

— Побъркано място — изрази недоволството си на глас Траз. — Имам предвид както Карабас, така и Мауст. Да си вървим оттук и да потърсим печалба, както го правят обикновените хора.

Анахо махна небрежно с белезникавите си пръсти и заговори с поучителен и напевен глас:

— Мауст е само символ на променливата игра между човека и парите и не бива да бъде разглеждан в никаква друга светлина.

— Трябва ли винаги да дрънкаш подобни глупости? — тросна се Траз. — Да се спечелят секвини тук, е като в хазартна игра — шансовете винаги са нищожни. Не обичам да залагам.

— Аз също — намеси се Рейт, — но от друга страна, твърдо съм решен да спечеля.

— Което е малко вероятно — обяви с нетърпящ възражение тон Анахо. — В Мауст залагаш секвини, в Зоната — живота си. Вярваш ли, че можеш да надхитриш съдбата?

— Бих могъл поне да намаля неблагоприятните шансове до поносими размери.

— Всеки се надява на същото. Но всяка нощ Карабас се озарява от дирдирските огньове, а в Мауст магазинерите печелят повече от търсачите на хризоспин.

— Да се търсят хризоспинови жили, е несигурна и опасна работа — заяви Рейт. — Предпочитам да сложа ръка на вече готовата продукция.

Анахо помръдна устни и на лицето му се изписа пресметливо изражение.

— Да не си решил да обираш търсачите на хризоспин? Това е още по-рисковано начинание.

Рейт вдигна очи към тавана. Как бе възможно Анахо да е толкова наивен?

— Нямам подобно намерение.

— В такъв случай ще призная, че съм объркан. Кого смяташ да обереш?

— Докато наблюдавах играта — заговори Рейт, като премисляше всяка дума, — ми хрумна една мисъл. Какво става с хризоспина, когато дирдирите открият някой търсач и му видят сметката?

— Става тяхна плячка, ето какво — отвърна с отегчение Анахо.

— Добре, да вземем един неголям дирдирски ловен отряд. Колко дълго ще остане в Зоната?

— Три до шест дни. По-дълго, ако иска да спечели престиж или е в съперничество с друг отряд. Не забравяй, че така си изкарват прехраната в буквалния смисъл.

— С други думи, този твой типичен отряд ще се завърне в Кхусц с плячката на поне двайсетина търсачи.

— Нещо подобно — кимна Анахо.

— Средният търсач открива хризоспинови късове на цена приблизително петстотин секвина, нали така? От което излиза, че всеки ловен отряд се завръща с богатство в размери десет хиляди секвина.

— Само не позволявай на тези числа да те главозамаят — предупреди го Анахо с хладен глас. — Дирдирите не се славят с щедростта си.

— Доколкото разбирам, игралното табло представляваше точно копие на Зоната?

Анахо потвърди неохотно.

— Може и така да се каже. Защо питаш?

— Искам утре да проследим ловните пътеки от Кхусц и обратно. Щом дирдирите идват в Карабас, за да ловят хора, едва ли ще възразят, ако хората излизат на лов за тях.

— Кому би хрумнало, че хора биха излезли на лов за сияйни?

— Не е ли правено досега?

— Никога! Гекасите ловят ли смури?

— В такъв случай изненадата ще бъде на наша страна.

— В това няма съмнение! — съгласи се Анахо. — Само че ще трябва да продължиш без мен. Не смятам да участвам в подобно начинание.

Траз едва сподави смеха си и дирдирчовекът се извърна ядосано.

— Кое намираш за тъй забавно?

— Страхът ти.

Анахо се облегна назад в креслото.

— И вие щяхте да се страхувате, ако познавахте дирдирите толкова добре, колкото аз.

— Те са живи същества. Убиеш ли ги — умират.

— Само че са ужасно трудни за убиване. Когато ловуват, използват друга част на ума си, която наричат „старото състояние“. Няма човек, който може да се мери с тях. Рейт, идеята ти граничи с безумие.

— Утре ще огледам отново игралното табло — заяви Рейт с помирителен тон. — Все нещо може да ми хрумне.

Три дни по-късно, час преди изгрев-слънце Рейт, Траз и Анахо напуснаха Мауст. Преминаха през Вратата на надеждата и се отправиха по крайбрежието към Хълмовете на забравата, които бяха като черни гирлянди на фона на виолетово-кафявото небе. Пред и зад тях други фигури притичваха полуприведени из хладния здрач. Някои бяха натоварени със снаряжение — инструменти за копаене, сонди, оръжия, обезмирисяващи мазила, камуфлажни бои за лица, други носеха само по един сак, нож и няколко туби хранителен разтвор.