Джак Ванс - Дирдирите. Пнумите

Тя го изгледа хладно с крайчеца на окото.

— За себе си и за дивия живот на гаун. Спомнях си времето, когато живеех в тъмнината. Сега вече зная, че под земята съм била като в задгробното царство. И през цялото това време хората на повърхността са се къпели свободно в светлина и цветове.

— Затова значи се държиш толкова странно!

— Не! — извика тя с неочаквана страст. — Не е така. Причината си ти и твоите тайни. Никога нищо не ми казваш. Не зная нито къде отиваме, нито как възнамеряваш да постъпиш с мен.

Рейт се намръщи, загледан в черната морска шир.

— Не ти казвам, защото аз самият още не съм решил.

— Но сигурно имаш някакви намерения!

— Така е… когато пристигнах в Сивиш, исках да се върна у дома, а пътят дотам е дълъг.

— А с мен какво ще стане?

„Да, какво ще стане със Зап-210?“ — запита се Рейт. Въпрос, който досега бе избягвал да си задава.

— Не зная дали би искала да дойдеш с мен — промърмори неуверено той.

В очите й блеснаха сълзи.

— Че къде бих могла да ида? Нима трябва да стана робиня? Или може би гжиндра? Да завържа оранжевия шарф в Урманк? Или да умра? — тя се отдалечи от парапета и прекоси палубата под втренчените погледи на група моряци със сипаничави, загрубели лица.

Рейт се върна на пейката… Следобедът отмина. Черни облаци на север изпратиха хладен вятър. Платната се люшнаха и когът се понесе напред. Когато се появи отново, Зап-210 имаше странно и неразгадаемо изражение. Тя погледна с големите си печални очи Рейт и слезе в каютата.

Рейт я последва и я намери да лежи на една от кушетките.

— Не ти ли е добре?

— Не.

— Излез на въздух. Ще се поразведриш.

Тя се надигна изморено и го последва.

— Старай се да гледаш право към хоризонта — посъветва я Рейт. — Когато корабът се заклати, задържай погледа си там. Прави го известно време и ще се почувстваш по-добре.

Зап-210 се опря на перилата. Облаци забулиха небето над тях и вятърът утихна, „Ниахар“ замря с отпуснати платна… Последваха няколко ярки, ослепителни светкавици, които разцепиха небосвода и удариха в морската повърхност. Зап-210 нададе уплашен вик и се отдръпна назад. Рейт я улови и я задържа в прегръдките си, докато гръмотевиците утихнат.

Усещаше я как пърха като изплашена птица, наведе се и я целуна — по челото, очите, устата.

Слънцето залезе в пищно великолепие от златисти, черни и кафяви багри, по здрач заваля. Рейт и Зап-210 се прибраха в каютата, където стюардът им поднесе вечеря: кълцано месо, морски плодове, бисквити. Докато се хранеха, те поглеждаха през големите прозорци на кърмата, зад които властваха дъждът и светкавиците, а по-късно, когато тътенът на бурята най-сетне утихна, двамата си легнаха и се отдадоха на страстни милувки.

В полунощ облаците се разсеяха и в небето изгряха ярки звезди.

— Погледни нагоре! — прошепна Рейт. — Сред тези звезди има много светове, завладени от хората. Най-старият от тях се нарича Земя — той млъкна.

Зап-210 очакваше да продължи, но по някаква неясна причина Рейт не можа да каже нищо повече и не след дълго девойката заспа.

Гонен от силни ветрове, „Ниахар“ се носеше из Второто море, прехвърляйки с лекота огромни пенести вълни. Най-сетне в далечината се появи нос Брейз и малко след това корабът хвърли котва в древния град Стайне. Тук попълниха запасите си от прясна вода и продължиха към Шанизадия.

На двайсетина мили по-нататък издължена пясъчна ивица навлизаше навътре в морето. В залива, закътано в сенките на тъмносини дървета, се гушеше градче от плоски къщички със заострени портали и барелефни колонади. Тези архитектурни решения се сториха странно познати на Рейт и той попита капитана.

— Този град да не е на часки?

— Това е Сонгих, най-южният от градовете на сините часки. На времето карах товари тук, но ще ви кажа, уважаеми господине, че това е опасна работа. Навярно сте виждали руините на техните градове, разпръснати навсякъде из пустинята. Особено в котанските степи има стотици останки, обитавани някога от старите или от сините часки. Но кой би дръзнал да навлезе в тях сега? Само проклетите фунги.

Градът се стопи в далечината и не след дълго изчезна от погледа, когато корабът заобиколи пясъчния полуостров. Около час по-късно виковете на един от моряците накараха всички да изтичат на борда. В небето над тях кипеше въздушно сражение между два кораба. Единият имаше изящни издължени линии и сияеща синьо-сива обшивка. Палубата му бе обрамчена с изкусно изработена балюстрада, иззад която надзъртаха дузина същества с лъщящи шлемове. Вторият кораб притежаваше сурова и аскетична конструкция — сивкав, зловещ и страховит съд, построен с единствената мисъл за функционалност. Той беше по-малък от кораба на сините часки и видимо по-подвижен — в прозрачната сфера на кърмата седяха неколцина дирдири, погълнати от задачата да унищожат своя противник. Двата кораба описваха огромни кръгове, сменяха рязко посоката, издигаха се и се спускаха, дебнейки се като някакви отровни насекоми. От време на време, когато позволяваха обстоятелствата, корабите си разменяха огнени залпове, без това да води до видими последствия. Те се отдалечаваха светкавично, смаляваха се до размера на точици, после пак се връщаха и профучаваха с рев ниско над океанската повърхност.