Джак Ванс - Дирдирите. Пнумите

— Погледни сама.

Тя плъзна поглед по лицето на Рейт, наведе се над кушетката и заизважда покупките от вързопите.

— Харесват ли ти? — попита Рейт.

Момичето го изгледа намръщено.

— Така ли искаш да изглеждам — като другите?

Рейт я зяпна слисано. Не такава реакция очакваше. Той заговори бавно.

— Тръгваме на път. Най-добре е да не привличаме внимание. Нали не си забравила онези гжиндра? Трябва да сме облечени като останалите пътници.

— Разбирам.

— Кое ти хареса най-много?

Зап-210 вдигна една тъмнозелена рокля, разстла я на кушетката, сетне подреди до нея оранжевата риза, белия панталон, тънкия кафяв костюм, черната жилетка и късото черно наметало.

— Не зная дали нещо изобщо ми харесва.

— Пробвай поне едно.

— Сега ли?

— Естествено.

Зап-210 продължаваше да се колебае между тоалетите. Тя стрелна с поглед Рейт и се засмя.

— Добре, ще опитам.

Рейт се прибра в стаята си и се преоблече с дрехите, който си бе купил — сив брич и тъмносиня жилетка. Реши да хвърли овехтелия сив комбинезон. Докато го сгъваше, напипа вътре синята папка и след кратко колебание я напъха под хастара на жилетката. Плановете в папката едва ли щяха да му потрябват, но със сигурност представляваха известна ценност, ако не заради друго, поне заради уникалността си. После слезе в гостната. Малко след това се появи Зап-210. Беше облякла тъмнозелената рокля.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

Рейт не посмя да й каже истината: че си бе припомнил първия път, когато я бе видял — изплашено девойче с черно наметало и мършаво телце. Погледът й бе все така унесен, но сега кожата й имаше здрав бакърен загар, а черната й коса се спускаше на игриви къдрици над очите.

— Мислех си — отвърна Рейт, — че тази рокля ужасно ти отива.

Тя изкриви лице в гримаса, която леко наподобяваше усмивка.

Двамата излязоха на крайбрежната улида и се отправиха към кога „Ниахар“. Откриха необщителния капитан в каюткомпанията, където си преглеждаше сметките.

— Искате да плавате до Казаин? Остана само голямата каюта за седемстотин секвина, но мога да ви предложа две койки в общата спалня за двеста.

Мъртвешко спокойствие цареше над Второто море. „Ниахар“ напусна залива, задвижван от електрически мотори, Урманк бавно се стопи в далечината зад тях.

Корабът плаваше съвсем безшумно, ако се изключеше клокоченето на килватерната струя. Единствените пътници бяха две жени с восъчнобледи лица, облечени в сивкави прозирни рокли, които се разходиха за кратко по палубата, след което се прибраха в своята мрачна тясна каюта.

Рейт остана доволен от голямата каюта, която бяха взели. Тя се простираше по цялата ширина на кораба и имаше три прозореца, които гледаха към кърмата. Леглата бяха вградени в ниши от двете страни. Бяха меки и удобни, макар че леко намирисваха на мухъл. В средата бе поставена масивна маса от черно резбовано дърво, от двете й страни имаше също такива масивни кресла. Зап-210 огледа намусено помещението. Днес бе облечена с бели панталони и оранжева блуза, изглеждаше напрегната и раздразнителна и се движеше с резки, отривисти движения.

Рейт я разглеждаше крадешком и се опитваше да открие причината за лошото й настроение. Тя избягваше да среща погледа му, извръщаше очи от него.

— Харесва ли ти корабът? — попита я той.

Девойката се навъси и повдигна рамене.

— Това е първият кораб, на който се качвам — обърна му гръб, отвори рязко вратата и излезе на палубата.

Рейт вдигна очи към тавана, сви рамене, въздъхна и я последва.

Тя бе прекосила каюткомпанията и бе излязла на квартердека, където стоеше подпряна на перилата, загледана назад, в посоката, от която бяха дошли. Рейт приседна на една близка пейка и се престори, че се припича на кафеникавите лъчи на слънцето, но всъщност продължаваше да се чуди на поведението й. Вярно, че беше жена и следователно склонна към ирационални действия, но понякога постъпките й излизаха извън всякакви рамки. Животът в Убежищата със сигурност бе достатъчно обяснение за тези странни маниери, макар напоследък да проявяваше признаци, че започва да се разделя с тях. Сякаш с излизането си на повърхността тя бе захвърлила старата и ненужна черупка, но все още не бе открила нова… Тази мисъл поуспокои Рейт. Част от очарованието на девойката се таеше именно в нейната невинност, в откритостта й… откритостта? Рейт изпръхтя насмешливо. Ни най-малко. Той стана и се приближи до нея.

— За какво си се замислила?