Тери Пратчет - Въоръжени мъже

— За какво, докторе? — попита един младши лектор по отравяне.

— За… всичко, което е скрито. Ако намерите нещо и не знаете какво е то, незабавно изпратете за член на съвета. И не го докосвайте.

— Но, докторе, скрити са всякакви неща…

— Това ще е нещо различно, разбирате ли?

— Не, сър.

— Хубаво. И никой няма да споменава за това на скапаната Стража. Ти, момче… донеси ми шапката. — Доктор Крусис въздъхна. — Предполагам, че трябва да ида да кажа на Патриция.

— Лош късмет, сър.

Капитанът не каза нищо, докато не тръгнаха да пресичат Месинговия Мост.

— А сега, Ефрейтор Керът, знаеш, че съм казвал винаги колко важна е наблюдателността, нали?

— Да, капитане. Винаги съм обръщал голямо внимание на забележките ви по темата.

— И какво свърши твоята наблюдателност?

— Някой е счупил огледало. Всички знаят, че Убийците обичат огледала. Но ако това е музей, защо им е огледало вътре?

— Моля, сър?

— Кой каза това?

— Тук долу, сър. Волнонаемен Полицай Къди.

— О, да. Да?

— Разбирам малко от фойерверки, сър. След фойерверките има особен мирис. Не го подуших, сър. Подуших нещо друго.

— Добре… подушено, Къди.

— И имаше парчета прогорено въже и скрипци.

— Аз подуших дракон.

— Сигурен ли сте, капитане?

— Можете да ми вярвате.

Ваймс направи гримаса. Ако човек прекараше известно време в компанията на Лейди Рамкин, скоро разбираше как миришат драконите. Ако нещо си положеше главата в скута ти, докато вечеряш, не би могъл нищо да кажеш, само му поднасяш мръвчици и се молиш като луд да не кихне.

— В онази стая имаше стъклен шкаф — каза той. — Беше разбит. Ха! Нещо е откраднато. Имаше някаква карта в праха, но някой трябва да я е щипнал, докато старият Крусис ми говореше. Бих дал сто долара да знам какво пише на нея.

— Защо, капитане? — попита Ефрейтор Керът.

— Защото онзи кучи син Крусис не иска аз да науча.

— Аз знам какво може да е пробило дупката — обади се и Ангуа.

— Какво?

— Експлодиращ дракон.

Тръгнаха в потресено мълчание.

— Може и така да е, сър — лоялно каза Керът. — Малките дяволчета изгърмяват само като тропне шлем.

— Дракон — мърмореше Ваймс. — Какво те кара да мислиш, че е бил дракон, Волнонаемен Полицай Ангуа?

Ангуа се поколеба. „Защото едно куче ми каза“, не беше, разсъждаваше тя, многообещаващо за кариерата й, че да отговори така.

— Женска интуиция? — пробва се тя.

— Мисля си — промърмори Ваймс, — дали не би опитала една интуитивна догадка и за това какво са откраднали?

Ангуа сви рамене. Керът забеляза колко интересно се движат гърдите й.

— Нещо, което Убийците са искали да задържат, където да го гледат? — каза тя.

— О, да — изсумтя Ваймс. — Предполагам, сега ще ми кажеш, че кучето е видяло всичко?

— Бау?

Едуард д’Ийт дръпна завесите, залости вратата и се облегна на нея. Толкова лесно се оказа!

Сложи вързопа на масата. Беше тънък и дълъг около четири стъпки.

Разгъна го внимателно и ето го… пред него.

Доста приличаше на рисунката. Типично за човека — цяла страница, пълна с педантични рисунки на арбалети, а това сложил в полето, все едно е без значение.

Беше толкова просто! Защо да го крие? Може би защото хората се страхуват. Хората винаги се страхуваха от силата. Правеше ги нервни.

Едуард го вдигна, полюля го малко в ръце, и откри, че то като че ли пасва много добре на ръката и рамото му.

Ти си мой.

И това, кажи-речи, беше краят на Едуард д’Ийт. Нещо продължи още известно време, но каквото беше и както си мислеше, не беше съвсем човешко същество.

Наближаваше пладне. Сержант Колън беше завел новите попълнения до стрелбището с лъкове на „Стрелбищното Увеселение“.

Ваймс излезе да патрулира с Керът.

Усещаше нещо в себе си да кипи и да прелива. Нещо помиташе върховете на корозиралите му, но въпреки това все още активни инстинкти, и се опитваше да привлече вниманието му към себе си. Той трябваше да действа.

Керът полагаше усилия, за да не изостава от него.

По улиците около Гилдията имаше стажант-Убийци, които още почистваха отломките.

— Убийци посред бял ден — изръмжа Ваймс. — Удивен съм, че не се превръщат на прах.

— Това важи за вампирите, сър — напомни Керът.

— Ха! Прав си. Убийци и лицензирани крадци и кръвожадни вампири! Знаеш ли, момче, някога това беше славен стар град.

Несъзнателно те влязоха в крак… в трамбоването.

— Когато сме имали крале ли, сър?

— Крале? Крале? По дяволите, не!

Двойка Убийци се огледаха изненадано.