Тери Пратчет - Въоръжени мъже

Барабанеше по надгробните плочи в гробището зад Храма на Малките Богове, както и в малката яма, изкопана за Действащ Полицай Къди.

Винаги имаше само стражи на погребенията на стражи, помисли си Ваймс. О, понякога имаше роднини, като Лейди Рамкин и Ръби — приятелката на Детритус, но никога нямаше тълпи. Може би Керът беше прав. Когато човек станеше страж, преставаше да бъде каквото и да е друго.

Макар че днес имаше и други хора, застанали мълчаливо на перилата покрай гробището. Те не бяха на погребението, но го наблюдаваха.

Имаше един малък свещеник, който изнесе общата „попълнете името на починалия тук“ служба, предназначена да е неопределено задоволителна за каквито и богове да я слушаха. После Детритус положи ковчега в гроба, а свещеникът хвърли церемониална шепа върху ковчега, само дето вместо тропането на пръст се чу едно много окончателно „пльос“.

И Керът, за изненада на Ваймс, изнесе реч. Тя отекна над наквасената земя чак до дърветата, от които капеше дъжд. Тя наистина се основаваше на единствения текст, който можеше да се използва в този случай: той беше мой приятел, той беше един от нас, той беше добър полицай.

Той беше добър полицай. Това се казваше на всяко погребение на страж, на което Ваймс бе присъствал. То вероятно щеше да се каже дори и на погребението на Ефрейтор Нобс, макар че всеки щеше да се скръсти пръсти зад гърба си. Това трябваше да се каже.

Ваймс се вгледа в ковчега. И тогава го полази едно странно усещане, толкова коварно, колкото и дъждът, който се процеждаше във врата му. Не беше точно подозрение. Ако останеше достатъчно дълго в главата му, щеше да е подозрение, но точно сега то беше само лек сърбеж на недоверие.

Трябваше да попита. Никога нямаше да спре да мисли за това, ако поне не попиташе.

И докато се отдалечаваха от гроба, той каза:

— Ефрейтор?

— Дасър.

— Значи никой не е намерил исчезналото?

— Не, сър.

— Някой каза, че ти си го държал последен.

— Трябва да съм го оставил някъде. Знаете колко напечено беше всичко.

— Да. О, да. Съвсем сигурен съм, че те видях да изнасяш повечето от него от Гилдията…

— Сигурно, сър.

— Да. Ъ-ъ… Надявам се, че си го сложил някъде на сигурно място, значи. Мислиш ли, ъ-ъ… мислиш ли, че си го оставил на сигурно място?

Зад тях гробарят започна да зарива мократа, лепкава глина на Анкх-Морпорк в дупката.

— Мисля, че така направих, сър. А вие? Както виждам, май никой не го е намерил. Искам да кажа, много скоро ще узнаем, ако някой го е намерил!

— Може би всичко е за добро, Ефрейтор Керът.

— Определено се надявам да е така.

— Той беше добър полицай.

— Да, сър.

Ваймс реши да рискува.

— Ами… стори ми се, докато носехме този малък ковчег… че е малко по-тежък?…

— Наистина ли, сър? Не мога да кажа, че забелязах.

— Но поне му направихме погребение, каквото подобава на джудже.

— О, да. Постарах се за това, сър.

Дъждът клокочеше по покривите на Двореца. Водоливниците бяха заели местата си на всеки ъгъл, като пропускаха удавени буболечки през ушите си.

Ефрейтор Керът отърси капките от кожената си дъждовна пелерина и размени поздрав с трола на пост. Той мина през чиновниците във външните стаи и почтително почука на вратата на Продълговатия Кабинет.

— Влез.

Керът влезе, приближи се до писалището, отдаде чест и застана свободно.

Лорд Ветинари се напрегна едва забележимо.

— О, да. Ефрейтор Керът. Очаквах… нещо такова. Сигурен съм, че си дошъл да ме помолиш за… нещо?

Керът разгъна парче мърлява хартия, после прочисти гърлото си.

— Ами, сър… бихме искали нова дъска за стрелички. Сещате се — когато не сме на дежурство?

Патрицият примига. Не му се случваше често да примигва.

— Моля?

— Нова дъска, сър. Помага на момчетата да си почиват след смяната, сър.

Ветинари се окопити малко.

— Пак ли? Но вие миналата година получихте една!

— Заради Библиотекаря е, сър. Ноби му разрешава да играе и той просто се навежда леко и забива стреличките с юмрук. Това разваля дъската. Както и да е, Детритус хвърли една през нея. И през стената отзад.

— Много добре. И?

— Ами… Действащ Полицай Детритус трябва да бъде освободен от плащането на пет дупки в бронята му.

— Дадено. Кажи му да не го прави отново.

— Да, сър. Ами мисля, че това е всичко. Като изключим един нов чайник.

Ръката на Патриция се придвижи пред устните му. Той се опитваше да не се усмихне.

— Божичко. И нов чайник? Какво стана със стария?