Тери Пратчет - Интересни времена

— Не се бият като тролове — вдигна рамене Тръкъл.

Предните червени редици напредваха сред прах и писъци. Извънредно трудно е да задвижиш бързо голяма армия. Дивизиите, които се устремиха да се справят с незнайната заплаха, се смесваха с бягащите, които си търсеха по-потайна дупка в земята и окончателно уволнение от войската. Звъняха гонгове, мнозина се опитваха да крещят заповеди, но никой не разбираше смисъла им.

Коен си сви папироската и драсна клечка кибрит по четината на брадичката си.

— Добре потръгна — обобщи положението накратко. — Я сега да спипаме оня гадняр Хонг.

Облаците горе вече не бяха толкова стъписващи, мълниите също се разредиха. Все пак миришеше на скорошен дъжд.

— Но това е изумително! — ахкаше господин Сейвлой.

Няколко капки тупнаха тежко и направиха кратерчета в праха.

— Ъхъ, прав си — съгласи се Коен.

— Невероятно явление! Армия да излезе изпод земята!

Кратерчетата започваха да се сливат. Май предстоеше порой.

— Де да знам, тука може да го правят през ден — пренебрежително изрече Коен. — Ето го нашичкия!

Един конник се отдалечаваше целеустремено от тях.

Хаосът по равнината беше неописуем. Червените бойци поставиха само началото му. Неустойчивият съюз между петимата предводители не бе заличил взаимните подозрения и паническото бягство се тълкуваше като коварен опит за нападение. Никой дори не поглеждаше към Ордата. Не бяха прастар враг според нерушимата традиция. Пък и пръстта вече се превръщаше в кал, всички от кръста надолу придобиваха един и същ цвят… който се надигаше туктам.

— Чингис, какво ще правим?

— Връщаме се в двореца.

— Защо?

— Щото натам тръгна и Хонг.

— Но тук е фантастичното…

— Даскале, Даскале… Виждал съм ходещи дървета, паяци-богове, големи зелени изроди със зъби колкото ръката ти. Няма все да повтарям „изумително“ и „фантастично“, я! Нали, Тръкъл?

— Тъй си е. А бе, знаеш ли, като подгоних оня петоглав козел-вампир в Скунд, хорицата ми рекоха да не го тормозя, щото бил застрашен от изчезване вид. Аз пък им натякнах, че е на изчезване заради мен. И кво мислиш, че ми благодариха ли?

— Хъ-хъ — ухили се Калеб и подвикна: — Ей, войниче, я кръгом и марш вкъщи!

Групичката, пробиваща си път, за да избяга от червените бойци, се подхлъзна дружно в калта, зяпна с ужас Ордата и пое в нова посока.

Тръкъл спря да си поеме дъх.

— Стига сме подтичвали. И без туй аз бутам Хамиш. Дай да си починем.

— Кво?

— Да си починем ли? — промълви Коен. — О, богове! И тоя ден ли дочаках? Герой да си почива… А Волтан Неуязвимия почиваше ли си някога, а?

— Вече само туй ще прави. Мъртъв е, Чингис — обади се Калеб.

Коен се поколеба.

— Кой, дъртия Волтан ли?

— Същият. И Дженкинс Безсмъртния пукна.

— Ама нали го видях миналата година!

— Вече го няма. Всички герои измряха освен нас. И за мене си не съм много сигурен.

— А Хрун? Той трябва да си е живичък! Годинките му са наполовина от нашите!

— За последно чух, че се хванал на работа. Сержант в някаква си стража.

— Сержант в стража! На заплата!

— Ъхъ. И се хвалеше, че скоро щели да го направят капитан. Каза… ох, каза, че пенсийката му била в кърпа вързана.

Коен се прегърби.

— Не останахме много — промърмори Тръкъл.

— И никога не сме били! — озъби се Коен. — И аз няма да умирам скоро, тъй да знаете! Кво ще стане иначе? Копелета като Хонг ще турят ръка на света, пък те даже не знаят що е то истински вожд. Боклуци! „Ще умрат по моя заповед“, а? Също като оня цивилизован шах, дето ти ни научи да го играем, Даскале. Изкарваш пешките, та противникът да ги смете от дъската. Царят пък се кефи отзад. Хайде бе, хора, размърдайте се да докопаме мръсника!

— Чингис, дълго утро беше — въздъхна Уили Момъка.

— Я без оправдания!

— Не е зле да се отбия в кенефа. Заради тоя дъжд ме напъва мехурът.

— Първо да хванем Хонг.

— Дано се крие в кенефа, да свършим две работи наведнъж.

Стигнаха пред градската порта. Беше затворена. Стотици граждани и стражи се вторачиха в Ордата от стените.

Коен размаха пръст.

— Няма да повтарям. Влизам, ясно? Ще стане или по лесния начин, или по трудния.

Безизразни лица се наведоха към кльощавия старец, после се вдигнаха към армиите на предводителите, изтребващи се взаимно по полето и бягащи от теракотените бойци. Надолу. Нагоре. Надолу. Нагоре…

— Добре, после да не кажете, че не съм ви предупредил!

Коен вдигна меча си.

— Чакай малко — спря го господин Сейвлой. — Чуй…