Тери Пратчет - Глинени крака

— И аз се чудя — вдигна рамене търговецът. — Те вечно вършат тъпотии.

— Ще взема плочата като веществено доказателство. Желая ви приятен ден. — Когато излязоха от склада, Керът попита Ангуа: — Защо се интересуваше от боровите трупи?

— Същата смола надуших в мазето. И този голем е бил там.

— Всички са били там — въздъхна Керът. — А сега се самоубиват.

— Не можеш да си отнемеш онова, което нямаш — възрази Ангуа.

— А как да го наречем тогава? „Самоунищожение на движима собственост“? Вече няма как да попитаме… — Чукна с нокът по плочата. — Имаме отговорите. Остава да се досетим какви са били въпросите.

— Как тъй нищо? — наежи се Ваймс. — Непременно е в книгата! Облизва си пръстите, за да я прелиства, и с всеки ден получава поредната доза арсеник! Гнусна хитрост!

— Извинете, сър — отстъпи назад Веселка, — но не открих дори нищожна следа от арсеник. Опитах с всички известни ми тестове.

— И няма никакво съмнение?

— Мога да я изпратя в Невидимия университет. В Крилото за високоенергийна магия са измислили нов морфичен генератор. С магия лесно биха…

— В никакъв случай! — отсече Командирът на Стражата. — Ще дьржим магьосниците настрана от случая. По дяволите! Половин час се надявах, че всички нишки са ми в ръчичките…

Ваймс се върна зад бюрото си. Отново нещо го смущаваше във външността на джуджето, но пак не успяваше да определи какво е то.

— Дребнодупе, нещо изпускаме от поглед.

— Тъй вярно, сър.

— Я да видим с какви факти разполагаме. Ако искаш да отровиш някого бавно, трябва да му даваш редовно малки дози. Уж внимаваме за всичко, което Патрицият прави. Няма как да е от въздуха в стаята. И ти, и аз влизаме там всеки ден. Почти сигурни сме, че не е в храната. Да не го жили нещо? Можеш ли да впръскаш отрова в оса например? Необходимо е да…

— Извинявам се, сър, ама…

Ваймс рязко обърна глава.

— Детритус, нали ти казах да си отспиш?

— Накарах ги да ми кажат адреса на онуй момиче — Лесна, както заповядахте — отвърна тролът, същинско въплъщение на съвестния служител. — Отидох там, ама много хора се тълпяха на вратата и надничаха.

— Че какво е станало?

— Бяха съседи. Пред вратата се трупаха разревани жени. Спомних си как ми рекохте веднъж… Оная думичка, дипло ли беше…

— Дипломация.

— Ъхъ. Да не крещя на хората и такива ми ти работи. Викам си — требе да се пипа изтънко. Пък и мятаха разни неща по мене. Затуй се върнах в участъка. Тука съм ви написал адреса.

Тролът отдаде чест и излезе олюлявайки се, защото го бяха улучили с възголемичък камък по главата.

— Благодаря ти, Детритус! — подвикна Командирът на Стражата след него. Плъзна поглед по големите закръглени букви, изписани старателно от ръката на трола. — „Петльова улица, номер 27, първи етаж, отзад.“ А стига, бе!

— Познавате ли мястото, сър?

— Как да не го познавам, като съм се родил на тая улица? Оттатък Сенките се намира. Лесна… Лесна… Ами да, спомних си. Имаше госпожа Лесна на отсрещната страна на улицата. Кльощава женица. Все шиеше нещо. Бяха голямо семейство. Е, всички семейства бяха многолюдни, щото нямаше друг начин да се стоплиме.

Намръщи се над листчето. Не очакваше да научи кой знае какво. Слугинчетата винаги се втурваха на помощ на майките си при най-малкото произшествие в семейството. Какво повтаряше баба му? „Имаш син, докато се ожени, ама дъщеря ти си е дъщеря до гроб.“ Не се съмняваше, че ако прати стражник да поразпита, само ще му загуби времето…

— Я виж ти… Петльова улица. — Пак се вторачи в хартийката.

„Защо ли не я прекръстя на Алея на спомените?“ Не биваше да прахосва силите на Стражата заради приумиците си. Но защо да не надникне самият той, ако има път наблизо? Да, така ще направи по някое време, и то още днес.

— Ъ-ъ… Дребнодупе?

— Да, сър?

— Ами… устните ти… Червеното…

— Точно така, сър. Червило.

— Аха… Ъ-ъ… Червило ли? А, да, червило…

— Даде ми го стражник Ангуа, сър.

— Много мило.

Наричаха я Залата на плъховете — на теория заради милите подробности от интериора. Някой от предишните обитатели на двореца бе решил да въведе по-авангардни решения във вътрешния дизайн. Вероятно е смятал, че фреската с танцуващите плъхчета е гениално постижение. И по килимите бяха изтъкани шарки с плъхове. На тавана тварите се гонеха в кръг, а опашките им се преплитаха в средата. Само след половин чае в това помещение хората започваха да изпитват непреодолимо желание да си измият ръцете.