Ги Мопасан - Нормандска шега

Сред дълбокото мълчание проехтя звънче. Божествената служба започваше. Свещеникът бавно се движеше пред златната дарохранителница, коленичеше и пееше със слаб, треперлив от старост глас подготвителните молитви. Той млъкна и изведнъж избухнаха всички певци и тръбата, запяха и някои мъже в църквата с по-тих, по-скромен глас, както подобава на миряни.

Внезапно от всички гърди и от всички сърца към небето се издигна „Кирие елейсон“. Прашинки и парченца разядено дърво се посипаха от стария свод, разтърсен от избухването на тия викове. Слънцето, което биеше право върху плочите на покрива, превръщаше църквицата в пещ; и някакво голямо вълнение, някакво тревожно очакване, приближаването на неизразимото тайнство караше да се свиват сърцата на децата, да се стягат гърдите на майките им.

Свещеникът, който за малко бе поседнал, се отправи пак към олтара и гологлав, с посребрени коси, с треперещи движения вече пристъпваше към свръхестественото действие.

Той се обърна към паството и с протегнати ръце произнесе:

— Orate, fratres! (Молете се, братя!)

Всички се молеха. Сега старият свещеник мърмореше тихичко тайнствените и върховни слова; внезапно звънчето изби няколко пъти едно след друго; коленичилата тълпа призоваваше бога; децата изнемогваха в безмерно вълнение.

Тогава Роза, опряла чело на ръцете си, внезапно си спомни за своята майка, за църквата в родното село, за първото си причастие. Стори й се, че се е върнала към оня ден, когато и тя беше такава малка, потънала в бялата си рокля, и се разплака. Тя плачеше отначало тихичко: бавни сълзи бликаха изпод клепачите й, после заедно със спомените нарасна и вълнението — жилите й се издуха, сърцето й се разтуптя и тя се разхълца. Извадила беше кърпичката си, бършеше очите си, затискаше носа и устата си, за да не вика, но напразно; някакво хриптене излезе от гърдите й и две други дълбоки, сърцераздирателни въздишки й отговориха, защото двете й съседки Луиза и Флора, прихлупили глави до нея, обзети от същите далечни спомени, ридаеха с поройни сълзи.

Но понеже сълзите са заразителни, „госпожата“ на свой ред скоро почувствува как очите й овлажняват, обърна се към снаха си и видя, че всички на чина плачат.

Свещеникът възсъздаваше тялото господне. Прострени на плочите в някакъв религиозен страх, децата лежаха без мисъл, а в църквата тук-там някоя жена — майка или сестра, обхваната от странната заразителна сила на острите преживявания, развълнувана от тъй прекрасните госпожи, които бяха коленичили и се тресяха в тръпки и ридания, мокреше басмената си кърпа на квадрати и с лявата ръка силно притискаше разтуптяното си сърце.

Като искра, която възпламенява цяла нива с узряло жито, сълзите на Роза и на другарките й обхванаха в едно мигновение цялата тълпа. Мъже, жени, старци, момците в нови ризи — след малко всички плачеха, а над главите им сякаш витаеше нещо свръхчовешко, някаква широко разстлана душа, огромният дъх на някакво невидимо и всемогъщо същество.

Тогава в църковния хор прозвуча кратък сух звук — калугерката чукаше по молитвеника си и даваше знак да започне причестяването, и тръпнещи в божествена треска, децата се приближиха до светите дарове.

Цяла редица коленичиха. Старият свещеник държеше в ръка позлатения сребърен потир, минаваше пред тях и им поднасяше с два пръста светата нафора — Христовото тяло, изкуплението на света. Затворили очи, пребледнели, те отваряха сгърчените си устни с нервна гримаса, а дългата покривка, просната под брадичките им, потръпваше като вода, която тече.

Внезапно в църквата се понесе някаква лудост — шум на обезумяла ликуваща тълпа, буря от ридания и сподавени викове премина като напор на вятър, който огъва горите. А свещеникът стоеше прав, неподвижен, с нафора в ръка, вцепенен от вълнение, и си казваше: „Бог, бог е сред нас и изявява присъствието си, откликва се на моя зов и слиза над коленичилия свой народ“, не намираше думи и в неудържим устрем към небето мърмореше забъркани молитви — молитви на душата.

Той свърши причестяването в такова религиозно вълнение, че краката му се огъваха и след като и сам пи от кръвта господня, се унесе в страстна благодарствена молитва.

Зад него народът малко по малко се успокояваше. Псалтовете, с повишено от бялата дреха достойнство, се отдръпнаха с не толкова сигурен, още задавен глас, та дори и тръбата беше като пресипнала, сякаш и самият инструмент беше плакал.

Тогава свещеникът издигна ръце, даде знак да млъкнат, мина между двете редици причастници, потънали в щастлив унес, и се приближи до решетката пред хора.