Лий Чайлд - Сметки за разчистване

Един обезвреден.

Затворих вратата на будоара и поех към стълбището. Изкачих стъпалата бързо и безшумно. Пред стаята на Дюк се спрях. На пода, на крачка навътре от вратата, лежеше Елиът. Мъртъв. По гръб. Сакото му беше разтворено, предницата на ризата му надупчена като решето. Килимът около него беше черен от спечена кръв. Прескочих трупа, пристъпих навътре в стаята и видях причината за смъртта му. Руската картечница бе засякла. Той бе отговорил на първото обаждане на Дъфи и бе понечил да излезе от стаята, когато през прозореца бе видял приближаващите се коли. Сигурно тогава бе грабнал тежката картечница, натиснал бе спусъка и бе чул само глухо щракване. Руски боклук. В момента механикът я бе разглобил на пода и се опитваше да оправи подаващия механизъм. Беше така улисан в работа, че изобщо не ме забеляза Не чу стъпките ми. Те или аз.

Двама обезвредени.

Оставих го да лежи върху частите на картечницата. Дългата цев стърчеше настрани изпод тялото му като трета ръка. Надникнах през прозореца. Прожекторите на стената грееха все така ярко. Погледнах часовника си. От дадения ми един час бяха минали точно трийсет минути.

Слязох обратно долу. Минах по коридора. Безшумно като призрак пристъпих към вратата за мазето. Долу светеше. Слязох по стълбите. Минах през фитнес залата. Покрай пералното помещение. Извадих беретата от джоба си. Свалих предпазителя. Вдигнах я пред себе си, свих зад ъгъла и пристъпих към двете заключени стаи. Сега едната беше празна; вратата й зееше, широко отворена. Вратата на другата беше затворена; пред нея имаше стол, а на него седеше хилав младеж. Беше вдигнал стола на задните му крака и се бе подпрял на стената. Като ме видя, очите му се разшириха. Устата му се отвори, но от нея не излезе звук. Не ми изглеждаше никак страшен. Беше по тениска с логото на „Дел“. Сигурно беше Трой, компютърният спец.

— Мълчи, ако искаш да останеш жив — казах аз.

Той не гъкна.

— Ти ли си Трой?

Кимна, без да проговори.

— Е, добре, Трой — казах аз.

Пресметнах, че се намираме точно под трапезарията. Не можех да рискувам да стрелям с пистолет точно под краката им. Затова прибрах беретата в джоба си, стиснах го за врата и ударих главата му в стената. Веднъж, втори път. Той се свлече на пода. Може би само го бях приспал, а може да беше и мъртъв. Не че толкова ми пукаше за него. С ловкостта си на хакер Трой бе причинил смъртта на прислужницата.

Трима обезвредени.

Бръкнах в джоба му и извадих ключа. Отключих вратата. Териса Даниъл седеше на дюшека. Тя се обърна и погледна към мен. Приличаше много на снимките, които Дъфи ми бе показала в стаята си в мотела сутринта на ден единайсети. Изглеждаше в добро здраве. Косата й беше измита и сресана. Беше цялата в бяло, като девица. С бяла рокля, бял чорапогащник и бели обувки. Кожата й беше светла, очите сини. Имаше вид на ритуална жертва.

Спрях се за миг, не знаех как да постъпя. Не можех да предвидя реакцията й. Тя сигурно се бе досетила какво се иска от нея. Освен това не ме познаваше. За нея аз бях един от тях, дошъл да я поведе към олтара. А Териса Даниъл беше добре обучен федерален агент. Ако й кажех да дойде с мен, може би щеше да започне да се бие. Може би дълго време бе очаквала подобен шанс. Но аз не исках да вдигам шум. Поне засега.

И тогава я погледнах в очите. Едната й зеница беше огромна. Другата малка като карфица. Седеше неподвижно. Притихнала. Отпусната и зашеметена. Беше напълно упоена. Може би с някакъв модерен медикамент. Как се казваше оня препарат, дето разни мерзавци го дават на гаджетата си, преди да ги изнасилят? Рохипнол? Руфинол? Не можех да си спомня името му. Не разбирах от тия неща Елиът може би щеше да го знае. Дъфи и Вилянуева също. Прави хората примирени и послушни. Лягат по гръб и се оставят да вършиш с тях каквото ти скимне.

— Териса! — прошепнах аз.

Тя не отговори.

— Добре ли си? — запитах шепнешком.

Тя кимна.

— Добре съм.

— Можеш ли да ходиш?

— Да — отвърна тя.

— Ела с мен.

Тя стана. Олюля се. Сигурно мускулите й бяха отслабнали. Девет седмици бе прекарала затворена в клетка.

— Оттук — казах аз.

Териса не се помръдна. Стоеше и ме гледаше. Протегнах ръка. Тя ми подаде своята. Кожата й беше суха и гореща.

— Да вървим — казах аз. — Не поглеждай към човека на пода.

Пред вратата се спрях. Пуснах ръката й, наведох се, завлякох Трой в стаята, затворих вратата и заключих. Отново хванах Териса за ръката и тръгнах по коридора. Тя беше много послушна, остави се да я водя. Гледаше със стъклен поглед пред себе си и вървеше след мен. Завихме зад ъгъла и подминахме голямата перална машина. Прекосихме фитнес залата. Роклята й беше от коприна, с дантели. Държеше се за ръката ми, сякаш бяхме абитуриенти, тръгнали за бала. Заизкачвахме се по стълбите. Стигнахме до най-горното стъпало.