Хорхе Букай - Писма до Клаудия

Не искам нещо повече .

Искам най-доброто .

Клаудия… Не разбирам какво имаш предвид под „губиш си времето“.

„Губя“ време, „печеля“ време, „имам“ време… Така и не успях да разбера какво точно означават тези изрази.

Берн казва, че съществуват шест начина за структуриране на времето (уви, само шест) и че всички изпитваме „нужда“ да структурираме времето.

Аз не съм съгласен с тази идея. Всъщност не че не съм съгласен, а по-скоро смятам, че не става дума за нужда, а за навик, за културен образец. Опитват се да ни убедят, че изпитваме необходимост да структурираме времето и да знаем какво ще правим с него.

Все пак начините за използване на времето, описани от Берн, могат да ми помогнат да осъзная как използвам собственото си време.

Не времето , а моето време.

Шестте начина на Берн са:

1) Близост

2) Игри

3) Активност

4) Развлечения

5) Ритуали

6) Уединение

Този списък донякъде прилича на стълба — най-горното стъпало представлява точката, позволяваща истинския контакт с другия.

Близостта няма нищо общо с отношенията в една двойка. Под близост Берн разбира всяка връзка между два индивида, всеки от които е истински свободен и позволява на другия също да бъде истински свободен.

Близост идва от латинската дума intimus , която се е запазила в испанския език като intimo . Интересно е, че в нея се съдържа друга дума — timo (тимус). Тимусът е жлеза, която се намира в гръдния кош на децата, много близо до сърцето. Тя има свой собствен жизнен цикъл и атрофира с порастването на детето, като започва да инволюира след пубертета. Ето защо близостта, или интимността, означава да почувствам някого вътре в себе си, съвсем близо до сърцето.

Игрите представляват цикли на повторяемост, посредством, които общуваме с другия, като вярваме, че между нас съществува близост. Това общуване е скрито (тъй като съдържа неявно послание, негласна спогодба) и е съставено от игри , защото има играчи, правила, начало, развитие, край, победители и награди.

Ерик Берн написа цяла книга, в която описва игрите, които играем („Игрите, които хората играят“ 15 15 „Игрите, които хората играят: Психология на човешките взаимоотношения“ (Наука и изкуство, 1996). — Б.пр. ), и която, вярвам, си заслужава да се прочете.

Нека използваме „триъгълника на Карпман“ като пример.

В тази игра участват трима играчи.

Последователността е добре позната: агресорът напада жертвата, а спасителят се опитва да предотврати нападението.

Всичко това, разбира се, е само привидно, понеже, ако жертвата наистина бъде спасена или елиминирана, играта ще приключи, а никой — повтарям, НИКОЙ — от играчите не иска да спре да играе.

Продължителността на играта се постига по два начина: първият е с участието на играчи, чиито роли са статични — например агресор и жертва, — които търсят нови актьори за третата роля, необходима за драматичната ситуация. Когато спасителят се измори, предаде или излезе в отпуск, двамата отново започват да се оглеждат за нов актьор.

Другият начин изисква много по-голямо умение и в него участват талантливи и всестранно развити актьори, тъй като играта се състои в непрекъснатата ротация на ролите. Никой от тях не се отегчава и е възможно да се стигне до професионално ниво.

Хрумва ми един пример.

Да си представим, че цял ден детето е било непоносимо: не е опряло да плаче, напишква се и не е доволно от нищо… Майката си изпуска нервите, при което то започва да троши каквото му попадне. Майката обявява, че е безсилна, и зачаква пристигането на бащата: „Ще видиш, като се прибере татко ти!“.

Когато бащата се прибира от работа, майката му разказва какво се е случило и изисква от него да направи „нещо“, „защото така не може да продължава!“.

Бащата напердашва детето. Детето плаче „безутешно“. Майката се приближава да го „утеши“: „Няма нищо, мъничкото ми. Всичко мина“.

Бащата се чувства измамен и с накърнен авторитет, поради което се заинатява и изисква наказанието да бъде продължено. Майката му казва, че е звяр и садист, изпада в нервна криза и започва да троши чинии. Детето се приближава до бащата и го завежда в стаята си.