Робер Мерл - Малвил

— Хайде, Мену, не се засягай.

— Не се засягам — отвръща тя, обърнала гръб към мен, клекнала пред огнището, за да запали кандилото си; тя мърмори някакви неразбираеми думи, които — ако съдя по тона й — едва ли са много ласкави за мене.

Замълчавам.

— Можеш да останеш, Мену — казва й Пейсу с присъщата му любезност. — Имаме доверие в теб.

Гледам го многозначително и продължавам да мълча. Всъщност не съм недоволен, че излиза. От нейна страна мърморенето продължава. Различавам думите „горделивост“ и „недоверие“. Забелязвам, че тази вечер тя се бави, докато запали кандилото си. Сигурно чака да й кажа да остане. Ще бъде разочарована.

Тя е не само разочарована, но и яростна.

— Хайде, тръгвай, Момо! — отсича тя.

— Асосаам! — казва Момо, заинтересуван от разговора.

А! Зле е избрал момента Момо да прояви неподчинение! Старата Мену прехвърля кандилото от дясната в лявата ръка и с малката си суха десница му зашива една здрава плесница. След това обръща гръб, а той тръгва покорно подире й. За лишен път се питам как тоя голям четиридесет и девет годишен мухльо се оставя да бъде бит от дребничката си майка.

— Лека нощ, Пейсу — казва старата Мену, като напуска нашия кръг, — лека нощ и спи хубаво.

— И ти също — отговаря Пейсу, донейде смутен от тази селективна учтивост.

Тя се отдалечава с Момо по петите й; той тръшва силно зад нея вратата, като си връща на мен от разстояние агресивността на майка му по отношение на него. Впрочем утре и той като нея ще ми се цупи. Половинвековен живот не е прекъснал пъпната връв.

— Добре — казвам аз, — Миет. Да говорим за Миет. В Блатото , докато Жаке и Тома погребваха Варвоорд, можех спокойно да спя с Миет и като се върна тук да кажа: „Миет е моя, тя е моя жена и никой да не я докосва.“

Гледам ги. Никаква реакция, най-малкото видима.

— И ако не съм го направил, то не е, за да го стори някой друг. С други думи, Миет според мене не трябва да бъде изключителна собственост на когото и да било. Всъщност Миет не е никаква собственост. Миет принадлежи на себе си. Миет ще има отношения, каквито тя пожелае, с когото пожелае и когато пожелае. Съгласни ли сте?

Продължително мълчание. Никой не промълвя и дума и дори никой не ме и поглежда. Институцията на моногамията е така вкоренена у тях, тя командува в мозъка им толкова рефлекси, спомени и чувства, че те не могат да приемат, нито дори да схванат някаква система, която я изключва.

— Има две възможности — казва Тома.

А! Тоя, чаках го!

— Или Миет да избере един от нас, изключвайки всички останали…

Прекъсвам го:

— Веднага заявявам, че няма да приема такова положение дори и аз да съм облагодетелствуваният. И ако някой друг бъде избран, няма да му призная никакви изключителни права.

— Може ли да продължа? — пита Тома. — Не съм свършил.

— Продължавай, Тома — казвам любезно. — Прекъснах те, но не ти преча да говориш.

— И на толкова благодарим — казва Тома.

Усмихвам се, без нищо да кажа. С този начин на действие винаги печелех по времето на Клуба и установявам, че и сега ми е от полза: опонентът ми е дискредитиран благодарение на моето търпение и неговата раздразнителност.

— Втората възможност е — продължава Тома, но явно съм попрекъснал устрема му, — Миет спи с всички, а това е напълно безнравствено.

— Безнравствено ли? — питам аз. — Защо да е безнравствено?

— То е очевидно — казва Тома.

— Съвсем не е очевидно. Няма да приема някаква попска идея за нещо очевидно.

Да припишеш на Тома „попски идеи“! Наслаждавам се пътем на тази дребна гадост. Обаче колко несигурен и недоузрял по разглеждания въпрос ми се струва милият Тома!

— Това не е попска идея — отвръща той с ярост, от която той губи най-много. — Нали няма да отречеш, ако е обратното: момиче, което спи с всички мъже, е проститутка.

— Грешка — казвам аз. — Проститутката е момиче, което спи с мъже за пари. Парите правят нещата безнравствени. А не броят на партньорите. Навсякъде ще намериш жени, които спят с много мъже. Дори и в Малжак. И никой не ги презира.

Тишина. Мълчание. Всички ние мислим за Аделаид. С изключение на Мейсоние, който се бе сгодил съвсем млад за своята Матилд. На всички нас Аделаид ни бе помогнала да се справим с юношеството. И ние сме й благодарни. Сигурен съм, че и Мейсоние, колкото и да е добродетелен, сигурно също храни известни съжаления.

Тома навярно е почувствувал, че се опирам на силата на общите спомени, защото мълчи. Тогава подемам, почти сигурен, че победата е моя: