Робер Мерл - Малвил

— Ама, боже господи! Какво е това, Еманюел! Какво ми водиш тук? Какво ми стоварваш на плещите! Една седемдесетгодишна старица! (Ако добре си спомням, тя самата е седемдесет и пет годишна.) Хайде, младата, от мене да мине, виждам какви дребни услуги ще ти направи! Ами тази стара свиня, дето е толкова тлъста, че не може дори да си мръдне задника, дето няма да служи за нищо, само калабалък в кухнята, дето за нищо не я бива, освен да лапа повече, отколкото й се пада! Че и стара — добавя тя с отвращение, — та просто ми се повдига, като я погледна! И с тия бръчки. И с тая лой, ще речеш гърне със сало, изсипано на поднос!

Фалвиница е аленочервена; тя едва си поема дъх и едри кръгли сълзи — които вече добре познавам — се търкалят по каскадата от брадички и увиснали кожи. Тъжна гледка, която обаче се изплъзва от старата Мену, защото тя се преструва, че не гледа новодошлата и че се обръща само към мен.

— И дето дори не е и от нашия край на това отгоре, тази стара баба, ами е чужденка, дивачка като сина си. Мъж, дето е спал със собствената си дъщеря! И кой знае дали не е спал и с майка си?

Това неоснователно обвинение до такава степен преминава границите, че вдъхва сила на Фалвиница да протестира.

— Варвоорд не ми е син! Той ми е зет! — вика тя на диалект.

Мълчание. Слисана, старата Мену се обръща към нея и за първи път я поглежда като човешко същество.

— Ама ти говориш на нашия език — казва тя смутена въпреки всичко.

Размяна на погледи и сдържани смехове у старите жители.

— Е, и? — казва Фалвиница. — Че нали съм родена в Ла Рок. Че ти познаваш може би Фалвин, дето има магазинче до замъка. Аз съм негова сестра.

— Да не е обущарят Фалвин?

— Точно той.

— Той ми е втори братовчед! — допълва Мену.

Учудване! Сега ще трябва да се изясни защо старата Мену не е познавала Фалвиница и дори никога не я е виждала. Но и до това ще стигнем малко по малко. Разчитам на тях.

— Надявам се — казва Мену, — че в онова, дето го казах, не си видяла обида, щото не беше за теб.

— Не съм се обидила — отговаря Фалвиница.

— Особено за дебелината — добавя Мену. — Първо, ти не си виновна за това. А и то не означава, че ядеш повече от някоя друга (нещо, което може да мине — по избор за учтивост или за предупреждение).

— Не съм се обидила — повтаря Фалвиница, кротка като агънце.

Хайде, нашите две старици ще се разберат. На основата на една здрава йерархия. Няма защо да се питам кой ще командува в курника, нито коя от двете стари кокошки ще кълве другата. Извиквам весело:

— Да седнем да се храним!

Сядам на централното място и със знак извиквам Миет да седне срещу мене. Лека нерешителност. След кратко колебание Тома сяда по обичайному вдясно от мен, а Мейсоние — отляво. Момо се опитва да седне отляво на Миет, но опитът му бива убит в зародиш от старата Мену, която го връща сухо до себе си, отдясно. Пейсу ме гледа. Казвам:

— Е, какво чакаш, върлина такава?

Той се решава, развълнуван и смутен, да седне отдясно на Миет. Колен, който привидно е по-свободен, се настанява отляво. Понеже Жаке стои още прав, показвам му мястото до Мейсоние, сигурен, че ще му направя удоволствие, тъй като така ще може да вижда Миет, без да трябва да се навежда. Остава само един прибор — до Пейсу, и аз го посочвам на Фалвиница. Макар че не е предумишлено, така е много добре. Винаги учтивият Пейсу ще разговаря от време на време с нея.

Ям като ламя, но както винаги съм сдържан в пиенето, още повече, че моят трудов ден не е завършил и че след вечеря ще трябва да проведа съвещание, защото се налага да се вземат някои решения. Отбелязвам със задоволство, че руменината по бузите на Пейсу се е възстановила. Въздържам се да го питам пред парализирания от страх Жаке, който дори не смее да го погледне, как е тилът му. Навярно ме е чакал, за да му сваля превръзката, но аз ще му я оставя и до утре, защото се страхувам раната да не вземе да кърви през нощта на възглавницата му. Увесила нос, Фалвиница не отваря уста — което предполагам доста й струва — и се преструва, че едва яде шунката, за да направи добро впечатление на старата Мену. Но това няма никакъв смисъл, тъй като последната не вдига глава от чинията си.

Само Миет изглежда съвсем естествена. Вярно, тя е средище, към което са насочени непрекъснато цялата топлота и внимание на присъствуващите. Това не я смущава и бих се заклел, че не я и ласкае. Тя разглежда всеки от нас без никакво стеснение, сериозна като дете. От време на време се усмихва. Усмихва се на всички ни, един по един, без да пропусне Момо, за когото се учудвам, че е толкова чист, забравяйки, че тази сутрин го киснахме във ваната.