Робер Мерл - Малвил

— Това не е въпрос на нравственост, а на приспособяване към обстоятелствата. В Индия, Тома, има една каста, където например петима братя се обединяват и оженват за една жена. Братята и единствената им съпруга образуват едно семейство, което отглежда децата, без да се пита от кого са. Те постъпват така, защото изхранването на една жена поотделно за всеки би било свръх силите им. И ако те са възприели такава организация вследствие на мизерията, на нас тя ни се налага, струва ми се, по силата на необходимостта, тъй като тук Миет е единствената жена, способна да ражда.

Мълчание. Тома, който, мисля, се чувствува надвит, отказва да спори, а останалите не изглеждат разположени да разговарят. Но тъй като все пак трябва да се изкажат, аз ги разглеждам с въпросителен израз и казвам:

— Е?

— Не ми харесва това — отговаря Пейсу.

— Кое „това“?

— Твоята система там, в Индия.

— Не е въпрос харесва ли ти, това е необходимост.

— Все пак — възразява Пейсу — да делиш една жена с няколко мъже, аз казвам: не.

Мълчание.

— И аз съм на твоето мнение — казва Колен.

— Аз също — добавя Мейсоние.

— И аз — казва и Тома с дразнеща усмивка.

Гледам огъня. Случва ми се нещо изумително: останал съм малцинство! Бит съм! Откакто бях поел, така да се каже, ръководството на Клуба на дванадесетгодишна възраст това се случва за първи път. И макар че признавам, че у мен това е някакво момчешко чувство, ужасно съм унизен. В същото време бих искал да не го показвам и сякаш нищо не е било, да продължа да говоря и да мина на дневния ред. Но не успявам. Гърлото ми е свито. В ума ми е бяло петно. Не само съм победен, но мълчанието ми ме кара да губя самообладание.

Спасява ме, разбира се, без да иска, Тома.

— Ето, виждаш ли — казва той без всякаква деликатност. — Моногамията победи.

Вярно е, че преди малко го бях посбутал. Сигурно още му лежи на сърцето „попската идея“.

Забележката на Тома се посреща хладно. Гледам другарите си. Те са зачервени, чувствуват се неудобно и са най-малкото смутени, както съм и аз, от провала ми. „Особено — ще ми каже после Колен — след ден, в който ни бе направил толкова добрини!“

Смущението им ми е утеха.

— Готов съм да считам мнението ви като единодушно и се прекланям. И все пак трябва добре да се разбере какво означава единодушието ви. Означава ли то, че искате да насилите Миет да си избере един-единствен партньор и да остане с него?

— Не — казва Мейсоние. — Съвсем не. Няма да я насилваме. Но ако тя държи да има един мъж, няма нищо да предприемем, за да я отклоним.

Добре. Ето че става ясно. Ясна е също стиловата разлика. Аз казвам „партньор“, а той — „мъж“. Ще ми се да обърна внимание на комуниста Мейсоние, че има дребно-буржоазно разбиране за брака. Но стоически се въздържам. Гледам другите трима.

— Така ли е?

Така е. Да зачитаме брака. Никакво прелюбодеяние, дори и доброволно. Условният морал не е мъртъв. Според мен тази достопочтена система никак не може да функционира в колектив от шестима мъже, получили за подялба една-единствена жена. Но не можеш да имаш право срещу всички. Становището на другарите ми ми се струва максималистично и безумно: да останеш ерген до края на живота си, щом не можеш да имаш жена само за себе си. Вярно е, че сигурно всеки от тях се надява да бъде избраникът.

Мълча. Тревожен съм за бъдещето. Страх ме е от несправедливости, от ревности, може би дори от желания за убийство. И още — защо да не го кажа? — сега изпитвам палещо съжаление, че не взех Миет в Блатото , когато имах възможност за това. Не съм много възнаграден за това, че контролирах „страстите“ си, както казвахме по времето на Клуба .

На другия ден призори, след една много тежка нощ, се събуждам от камбаната на малката входна крепост, която бие с пълна сила. Това е една голяма църковна камбана, купена на разпродажба, която наредих да поставят при портата, та посетители и туристи да искат да им се отвори. Но тя издава такъв звук, който се чува толкова надалеч — казаха ми дори в Ла Рок, — че до вратата бях поставил електрически звънец, сега излишен…

Запитвам се какво ли може да се е случило, та да се бие камбаната така силно и тъй продължително. Изхвръквам от леглото, нахлузвам панталона върху пижамата, ботушите на бос крак и като сграбчвам карабината, смъквам се, последван от Тома, който също се въоръжава, по витлообразната стълба чак до приземния етаж, после минавам по подвижния мост и стигам тичешком до първата крепостна стена.