Робер Мерл - Малвил

Вратата на избата е двойно заключена и Газел изтегля резето. Там Фюлбер е струпал съкровищата, измъкнати от Ла Рок по пътя на убеждението. Избата е разделена на две. Там, където се намираме, са несъестните продукти. В друга част, разделена от първата с врата с огромен катинар — бакалията, колбасите, виното. Там Газел не ме оставя да вляза. Онова, което виждам, е от двата кратки погледа при влизането и излизането му.

В първото мазе пушките са наредени в преграда, а на една полица по цялата й ширина са подредени най-грижливо мунициите.

— Ето — казва Газел с безизразния си глас. — Избирай.

Смаян съм от такава щедрост. Веднага разбирам, че тя се дължи на невежеството и на Фюлбер, и на Газел, но с нищо не издавам учудването си и гледам Газел, за да не му позволя да прави коментарии. Изброявам единадесет пушки — повечето селски ловни пушки — и в тях, блестящ като чистокръвен жребец всред скромни кранти, виждам великолепен спрингфилд, който Лормио навярно е купил, за да участвува в някакво елегантно сафари. Скъпо оръжие, способно да убие бивол на сто и петдесет метра (с двама-трима скрити добри стрелци, които да заместят несръчността на клиента). Не го вземам веднага, най-напред проверявам мунициите. От съответния калибър има, и то в голямо количество. Другите две ги избирам бързо: една дълга двадесет и две калибрена двуцевна пушка, която навярно е принадлежала на сина Лормио, и най-добрата от двуцевните ловни пушки. И за тях има муниции в изобилие. Те биват настанени на дъното на чувала, в който прибирам трите оръжия, като замолвам Жаке да го завърже, за да не се удрят едно о друго по време на пренасянето. След това Газел взема втория ни чувал и като ни замолва да останем, където сме — „такова е правилото“, казва той за извинение, влиза сам при хранителните стоки и след малко излиза, като ми подава чувала пълен.

Малко по-късно в бокса при конете имам с Арман известни трудности. Двете кобили, чиито особености ще обясня по-късно, изглежда, не бяха яли много зоб от деня на събитието . Защото ги намирам отслабнали като хрътки, на това отгоре мръсни и тъй като не искам да яздя толкова изцапани животни, известно време ги чистя и четкам под бледия поглед на Арман. Той не се отделя от мен нито крачка, но без да ми помага. Намесва се едва когато ме вижда, че се запътвам към седларницата, избирам две седла и ги слагам едно връз друго на междинната преградка.

— А какво ще правиш с тия седла? — пита ме той надменно.

— Ще оседлая кобилите естествено.

— А, не! — каза той. — Не съм съгласен! Наредено ми е да ти дам кобилите, не и седлата. Или пък ще ги върнеш тук, като изкараш номера си.

— Е как искаш да отведа конете в Малвил? Без седло? Такива коне!

— Виж, това ми е все едно. Да си донесъл екипировка.

— В Малвил имам седла за конете, които са ми останали, но за тези не.

— Толкова по-зле.

— Ама, Арман, не оставям Ла Рок без нищо. Остават ви три седла за трите скопци.

— Ами като се износят? С какво ще се подменят? Още повече, че ти не взе най-лошите. Седла от Ермес, които ходихме да купуваме в Париж с дядо Лормио! Двеста хиляди франка всяко. А, не си се излъгал! Имаш вярно око! Аз също!

Не отговарям. Продължавам да трия с чесалото едната от кобилите. Не прилича на Арман да взема присърце интересите на господаря си, та бил той Лормио или Фюлбер. Какво се крие зад тази съпротива? Дребно отмъщение заради магазина на Колен ли?

— Не виждам защо толкова се престараваш — казвам му след малко. — Фюлбер не дава пет пари за седлата.

— Напълно съм съгласен — отговаря Арман. — Фюлбер, щом нещо не е за плюскане, не е познавач. Но от друга страна, ако му кажа: „Внимавай, седлата не бива да се дават, те струват двеста хиляди франка всяко“, можеш да си сигурен в едно: че няма да ги получиш. Във всеки случай не даром.

В това слово различавам две неща: най-напред се подава ушенцето на някакво изнудване. После, пълна липса на уважение от страна на Арман към техния свещеник. Което ме кара да предполагам някаква тайна подялба на властта между двамата мошеници, следвани, но на разстояние, от Газел и Фабрьолатр, които обаче нямат думата.

— Виж какво, Арман — казвам аз, като се изправям в едната ръка с четката, а в другата с чесалото, — ти няма да отидеш да кажеш това на Фюлбер!

— Хич няма да му мисля!

— Нямаш интерес да го направиш.

— Нямам и да не го направя.

Дойдохме си на думата! Усмихвам му се лекичко, за да му покажа, че съм разбрал и съм готов на някаква жертва. Но нищо не последва. Продължавам да четкам кобилата. На бялата й козина здравата са се отразили дългите ни преговори. Би могла да се състезава с престилката на Газел.