Робер Мерл - Малвил

— Подаръците са си подаръци — отговарям аз хладно. — Но трампата си е трампа. Ако и за в бъдеще ще има размяна между Малвил и Ла Рок, изплащането не трябва да бъде недостойно. Струва ми се, че не е прекалено да искам десет кила захар и петнадесет пакета прах за пране срещу половината теле.

— Ще видим, Еманюел — казва Фюлбер кротко. — Не зная колко захар ни е останало (виждам го как стрелва с поглед Газел, който се готви да отговори), но ще направим и невъзможното, за да те задоволим, най-малкото да те задоволим поне приблизително. Ти вече си разбрал, че ние тук живеем в пълна нищета. Нищо общо, разбира се, с изобилието, което цари в Малвил. (Тук той поглежда енориашите си съучастнически.) Трябва да ни извиниш, Еманюел, ние не можем дори да ви поканим на обяд.

— При всички случаи смятах да замина, щом получа конете, пушките и бакалията — отговарям аз. Е, не съвсем. Преди да замина, ще трябва все пак малко да поупражня кобилите.

Въвеждам го в течение на проекта ми за полянката.

— Чудесно! — възкликва Фюлбер, съблазнен веднага от мисълта да играе ролята на добрия принц, без това да му струва нещо. — За жалост имаме много малко развлечения в енорията. Номерът ти ще е добре дошъл, Еманюел, особено щом не е прекалено опасен за тебе. Добре тогава, да вървим — казва той с щедро движение на двете си ръце, за да привлече към себе си паството си. — Да не губим време, понеже бързаш. Но не виждам Кати — продължава той, докато по един негов знак Газел и Арман отварят широко двете крила на портата, а ларокци пристъпват по алеята на замъка малко по-оживени, но без да повишават гласа си.

— Евелин има криза и Кати се грижи за нея — казвам аз, — току-що чух някой да казва.

И за да му попреча да се спре, пристъпвам по алеята с бързи крачки.

Искам да запазя конете за най-накрая, затова моля Фюлбер да ми предаде пушките, патроните и бакалията. Фюлбер ме оставя на грижите на своя викарий, като преди това му предава връзката с ключове и му казва тихо няколко думи. Жаке и Колен вървят подир мене с два големи чувала.

Не знам дали при прочутата двойка американски комици Лаурел е дебелият, а Харди — дребният, но Газел ми напомня по-слабия. Той има като него дълъг врат, слабо лице, заострена брадичка, изпъкнали очи, глуповато изражение. Обаче за разлика от двойника си посивелите му коси не са щръкнали, а много добре вчесани, с букли, навити на маша, както на сестрите ми. Раменете му са тесни, кръстът — тънък, бедрата широки и е загънат със съвършено чиста бяла престилка на санитар, която е пристегнал не на височината на пъпа, както би направил всеки мъж, а много по-високо. Гласът му не е нито мъжки, нито женски, а среден.

Вървя до него по мраморните плочи на един безкраен коридор в замъка.

— Газел — казвам му, — доколкото разбрах, Фюлбер има намерение да те ръкоположи свещеник.

— Не, не точно така — отговаря Газел с особения си глас. — Господин свещеникът възнамерява да ме представи за избор от вярващите в Ла Рок.

— И да те изпрати в Малвил?

— Ако ме искате — отговаря Газел със смирение, което — твърде любопитно! — не прозвучава никак фалшиво.

— Ние нямаме нищо против тебе, Газел. От друга страна, предполагам, че ще ти бъде мъчно да напуснеш замъка на Ла Рок и къщичката си в града.

— Да — отговаря Газел с учудваща искреност. — Най-вече къщичката.

— Добре — продължавам аз, — няма да стане нужда да я напускаш. В неделя вечер бях избран единодушно за абат на Малвил от тамошните вярващи.

Зад себе си чувам късо изсмиване и предполагам, че това е Колен, но не се обръщам. Газел обаче се спира и ме гледа с изпъкналите си очи. Те изглеждат вечно учудени поради изпъкналостта, както и поради необичайното разстояние, което разделя веждите от клепачите. Това негово устройство му придава глупашки израз, израз, който е измамен, защото той не е глупав. Също така забелязвам отстрана на дългата му шия някакво подуване. Мисля, че това е начало на струма и съм изненадан, защото обикновено старите жени в нашия край страдат от това заболяване. Във всеки случай, изглежда, че нито една от жлезите на горкото момче не функционира нормално.

— Казахте ли на господин свещеника? — пита Газел с тъничкия си глас.

— Не съм имал още случай.

— Защото на господин свещеника ще му стане много неприятно — казва Газел и пак тръгва до мен по коридора.

Това, предполагам, ще рече, че на него никак не му е неприятно. Перспективата да напусне Ла Рок и да не може всяка сутрин да търка един и без това чист дом, изглежда, му се е виждала ужасна. Всъщност Газел не е неприятен. Кротък маниак, който боготвори своя свещеник, мечтае да влезе в рая непорочен с хубавите си букли, бялата си неопетнена престилка, добре излъсканата си душичка и стигнал един път там, да се приюти веднага в скута на Дева Мария. Безобиден. А може би не. Не съвсем безобиден, тъй като е приел да има господар като Фюлбер и си затваря очите пред неправдата.