Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Точно така. Не желаеше да доказва нищо. Нито на Райгъл, нито на Лайла, нито на нейните „приятели“… Господи, какъв удар. Ако това бяха приятелите й, със сигурност не искаше да среща враговете й.

Замисли се какво ли не долавя тя, когато той се ядоса. Ето и сега в кафенето поне петнайсет минути му разправя колко са страхотни и изобщо не усети какво става. Изобщо не разбираше смисъла на нещата. И тя, както всички останали, търси Качество, но го определя изцяло биологично. Не е способна да види интелектуалното качество. То е извън възможностите й. Не вижда дори социалното качество.

Историята с нея по реката приличаше на случка между Мей Уест и Шерлок Холмс. Пълен провал. Шерлок снижава изискваннята си, като се занимава с Мей, но тя също снижава своите изисквания, като се занимава с Шерлок. Вярно, Шерлок е умен, но не това интересува Мей. Или онези биологични „приятели“ на Лайла — ето какво търси тя.

… Могат да си я получат. Довечера тя ще се махне от яхтата. Ако последната среща в хотела протече също толкова гладко, както и останалите, утре той ще напусне града и ще се запъти на юг.

… Още очи… Не те гледат , а се оглеждат дали си наоколо. Очи на оцеляващи.

Наложи се да слезе от тротоара, за да заобиколи стоманената решетка пред огромна дупка, където преди е имало нещо. Бетоновози изливаха съдържанието си на дъното на дупката. Съседната сграда изглеждаше олющена и повредена. Вероятно бе неин ред да бъде разрушена. Винаги нещо се строи. И нещо винаги се руши. Промени, промени, безкрайни промени. Не помнеше да е идвал в града и да не е видял нов строеж или нещо разрушено.

Изведнъж се върна към лъскавите магазини за платове и дрехи. Да оприличиш града на нещо е все едно да кажеш на какво прилича Европа. Всичко зависи от мястото, времето, душевното ти състояние.

Закопча якето догоре, пъхна свободната ръка в джоба и закрачи по-енергично. Трябваше да сложи пуловер под якето. Пак застудяваше.

Кога ли за пръв път се озова тук сам? Май когато беше в армията? Не, не е възможно. Някъде около Втората световна война. Не помнеше точно. Помнеше само пътя — от Боулинг Грийн чак до Бродуей и оттам някъде до Кълъмбъс Съркъл.

Денят беше студен като днешния — ставаше му студено, когато забавяше крачката. Затова вместо да се умори и все повече да намалява скоростта, непрекъснато ускоряваше ход, докато накрая почти тичаше през тълпите, по улиците, през кръстовищата, потта попиваше в дрехите и се стичаше по лицето му. На следващия ден в хотелската стая краката толкова го боляха, че не можеше да помръдне.

Сигурно е било на път за Индия. Мъчеше се да се откъсне от цялата система. Бягаше, за да е свободен. Вече не можеше да тича така. Никога нямаше да успее. Сега трябваше да намали скоростта и да впрегне ума си.

От какво бягаше? Тогава не знаеше. Струваше му се, че цял живот е бягал.

Това изпълваше сънищата му, нощ след нощ. Като малък сънуваше гигантски октопод, който бе видял в един анимационен филм. Октоподът излизаше на брега, увиваше пипалата си около него и го задушаваше до смърт. Федър се будеше в мрака и мислеше, че е умрял. По-късно сънуваше грамаден, неясен великан без лице, който идваше да го убие. Събуждаше се уплашен и бавно съобразяваше, че великанът не е истински. Предполагаше, че всички сънуват подобни сънища, но се съмняваше дали на останалите хора им се случва толкова често.

Постепенно почна да разглежда сънищата като Динамично възприемане на действителността. Традиционните модели на статичния обществен и интелектуален ред ги потискаха и изцеждаха от съзнанието, но те разкриваха една първична истина — ценностна истина. Статичните модели на сънищата бяха погрешни, затова пък ценностите в основата на моделите бяха истинни. В статичната действителност няма октопод, който ни задушава до смърт, няма великан, който да ни погълне, да ни смели и да ни превърне в част от собственото си тяло, за да расте и да укрепва, докато ние се разтваряме и изчезваме в небитието.

Как е обаче в Динамичната действителност?

… Капаците на уличните шахти винаги вълнуваха въображението му. По много кръстовища имаше почти по цяла дузина — някои нови и груби, други загладени и излъскани от минаващите гуми. Колко гуми трябваше да минат над стоманения капак, за да го изгладят и лъснат?

Беше виждал чертежи, където личеше как под капаците се простират изумително сложни подземни системи, чрез които островът съществува — електрически инсталации, телефонни кабели, водопроводни тръби, газопроводи, отходни канали, тунели за метрото, телевизионни кабели и кой знае още колко специализирани мрежи, за чието предназначение никога не бе чувал: нервите, артериите и мускулните влакна на един гигантски организъм.