Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Федър плати на шофьора на таксито, събра багажа си от седалката и слезе.

— Пазиш ли? — обърна се той към пазача.

Човекът кимна и попита:

— Ваша ли е яхтата в края?

Федър потвърди.

— Какво има? — заинтересува се той.

— Нищо — каза пазачът и погледна Федър. — Но на нея има някой.

— И какво прави?

— Жена е. Просто седи. Без горна дреха е. Питах я какво има, тя ми каза, че е „оттук“. Само ме изгледа.

— Познавам я — отговори Федър. — Сигурно е забравила комбинацията за отключване.

Кеят беше хлъзгав и той внимателно тръгна с багажа по дъските. Видя я под крана.

Стана му неприятно. Тя трябваше вече да е изчезнала. Какво ли му е приготвила сега?

Когато се приближи, широко отворените очи на Лайла бяха втренчени. Тя сякаш не го познаваше. Федър се запита дали не е взела наркотик.

Хвърли багажа над въжетата и стъпи на борда.

— Защо не влезе? — попита я той.

Не последва отговор.

Скоро щеше да разбере.

Завъртя комбинацията на катинара в тъмното, ориентираше се по щракането, после рязко го дръпна и отключи. Може би затова не беше успяла да влезе.

— Не можа ли да се справиш с катинара?

— Откраднаха ми портмонето.

Аха, ето какъв бил проблемът й.

Изпита известно облекчение. Ако само й трябваха пари, можеше да й даде достатъчно, за да си тръгне на сутринта. Нямаше да му попречи още една нощ.

— Добре, хайде да влизаме — подкани я той.

— Ние сме готови за път — каза Лайла.

Изправи се по особен начин, сякаш носеше нещо тежко.

„Кои ние?“ — не разбра Федър.

Когато влязоха вътре, Федър й подаде хавлиена кърпа, но вместо да се избърше, тя разтвори вързопа в ръцете си и почна да милва нещо подобно на бебешко личице.

Федър се доближи и видя, че Лайла не държи бебе. Беше глава на кукла.

Лайла му се усмихна.

— Ще пътуваме всички заедно.

Федър се взря в лицето й. Беше спокойно.

— Върна се при мен от реката — обясни Лайла.

— Кой?

— Тя ще ни помогне да стигнем острова.

„Какъв остров? — не проумяваше Федър. — Каква е тази кукла?“

— За какво говориш? — попита гласно той.

Погледна я много изпитателно. Лайла отвърна на погледа му и той изведнъж пак видя сиянието — същото като в бара в Кингстън, и изпита внезапно, макар и неуместно облекчение.

Не беше от наркотици.

Федър се отпусна на койката и се помъчи да обмисли нещата.

Свариха го неподготвен.

След малко проговори:

— Разкажи ми за острова.

— Лъки сигурно вече е стигнал дотам — отговори тя.

— Лъки ли?

— Всички ще отидем — увери го Лайла и добави: — Разбираш ли, знам кой си ти.

— Кой?

— Лодкарят.

Нямаше смисъл да я пита повече. Само щеше да стигне до нови въпроси.

Лайла погледна куклата с обожание. Не беше от наркотици, помисли Федър. Ама че беля! Той разпозна начина й на говорене, „кашата от думи“. Самия него веднъж го бяха обвинявали в същото. Думите имаха смисъл за Лайла, но много неща оставаха недоизказани, тя ги пропускаше и блуждаеше от място на място.

Федър дълго я гледа, докато не забеляза, че лицето й придобива замечтан вид.

— Я се изсуши и се преоблечи — каза той.

Лайла не отговори. Само погледна куклата и й загука.

— Защо не идеш да си починеш? — предложи Федър.

Пак никакъв отговор.

— Яде ли ти се нещо?

Тя поклати глава и се усмихна замечтано.

Федър се изправи и я дръпна за рамото.

— Хайде, не заспивай.

Тя сякаш се разбуди малко, погледна го с празен поглед, после внимателно загъна куклата и стана. Тръгна пред него като сомнамбул, внимателно сложи куклата на койката и бавно легна до нея.

— Отспи си — каза Федър.

Лайла не отвърна. Сигурно вече беше заспала.

Федър се върна и седна.

Не беше чак толкова трудно, помисли той.

Не знаеше какво ще прави с нея сутринта. Може би тя щеше да се оправи. И това се случваше.

Взе фенерче и вдигна дъските да провери равнището на водата.

Още беше ниско.

После намери гаечния ключ, отвори капака на резервоара с водата за пиене и го освети отвътре с фенерчето. Изглеждаше наполовина пълен. Реши, че може да го напълни сутринта, преди да отпътува.

Какво, по дяволите, значеше това? Можеше ли да тръгне на сутринта? Какво щеше да прави с нея ?

Върна се обратно и пак седна. Не се сещаше какво да прави.

След малко помисли, че може да се обади в полицията.

Но какво щеше да каже?

— Виждате ли, тук, на яхтата ми, има една луда и ви моля да я отведете.

— Как се е озовала на яхтата ви? — щяха да попитат от полицията.