Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

Градът създаваше у Федър подобно усещане. Той се чувствуваше като пеперуда, изправена пред опасността да бъде въвлечена в орбитата на известността. Сигурно някога в праисторическите времена, още преди известността да придобие значение, хората са можели да се осланят на естествените си желания, за да вървят по права линия. Но след изобретяването на това изкуствено слънце — известността, е започнало кръговото движение. В праисторическата епоха мозъците са успявали да се справят с физическите и биологичните модели, ала дали са достатъчно Динамични да се справят със съвременните социални модели? Може би научното обяснение не намалява силата на викторианската метафора. Може би се вписва в нея.

Странно, разговорът с Редфорд неочаквано стигна до училището „Блейк“. Когато Федър каза, че е учил там, Редфорд го изгледа учудено. Сякаш очакваше да чуе от Федър нещо, за което отдавна е копнял.

„Светът е малък“ — рече Федър и Редфорд се съгласи с него. Федър щеше да му каже още нещо, но не стигнаха дотам. Какво беше то?

А, да, щеше да му каже, че става дума за нещо повече от пари въпреки всички пакарди, имения край Минетонка и другите символи на капитализма. „Изискаността“, за която говори, беше наследство от викторианските времена.

Същите викторианци въодушевяваха и Редфорд. Беше направил много филми за тази епоха. Сигурно както мнозина и той се интересуваше от тях. Викторианците представляват последният наистина статичен социален модел, с който разполагаме! И може би той изпълва със завист хората, които намират живота си прекалено хаотичен и несигурен. Нещо в твърдите им убеждения за доброто и злото сигурно би привлякло човек, израснал в затънтените части на Южна Калифорния през четирийсетте и петдесетте години. Самият Редфорд силно напомняше викторианец — въздържан, с добри обноски, изискан. Сигурно затова живее в Ню Йорк. Допада му викторианската изисканост, която все още се среща на места.

Може би щеше да е прекалено и въпреки това Федър би могъл да разкаже на Редфорд за училищната пиеса в пети класи, озаглавена „Мечтата на скъперника“. В нея той изпълняваше ролята на скъперника, когото различни житейски случки приучават на щедрост. Пиеската бе добре подбрана за училището „Блейк“. Мъничката сцена беше претъпкана с бъдещи милионерчета. После в съблекалнята дойде плешив стар викторианец, ръкува се с него, поздрави го и дълго му говори с изискано проявен интерес, а сетне един от учителите го попита: „Знаеш ли кой беше това?“ Федър, разбира се, не знаеше. Но след двайсет години попадна на статия в едно списание за „Дженерал Милс“, най-голямата в света мелничарска фирма, и тогава изведнъж позна лицето на дребния плешив старец. Беше основателят на „Дженерал Милс“.

Лицето се запечата в паметта му като несвързан отломък. Човекът беше един от най-големите великани на превзетата от злото и алчността капиталистическа традиция на викторианците, но непосредственото първо впечатление беше, че е любезен, дружелюбен и изискан.

Федър нямаше понятие как изглежда днес „Блейк“, ала тогава училището беше пропито от викторианските традиции и ценности. Всяка сутрин в параклиса директорът държеше проповеди на различни теми от викторианския морал. Всеотдайността и енергичността му напомняха за Теодор Рузвелт. Споменът беше толкова ярък, че дори сега Федър веднага би разпознал лицето му в тълпата.

Директорът очевидно нямаше никакви съмнения за това, какво представлява качеството. За него Качеството беше начинът и духът, които добре възпитаните хора олицетворяват. Учителите го разбираха за разлика от момчетата. Ако се учеха добре, играеха добре и проявяваха сериозно отношение към живота, имаха възможност някой ден да станат достойни хора. Но в очите на учителите нямаше и помен от увереност, че всичко това ще се случи в близко бъдеще. Учителите винаги знаеха със сигурност кое е добро и кое лошо. За учениците беше ясно, че никога няма да отговорят на изискванията. Беше като калвинистката Милост. Имаш възможност. Нищо повече. Даваха ти възможност.

Милостта и моралът винаги бяха външни. Човек не се раждаше с тях. Можеше само да се стреми към тях. Той върши лоши неща, защото е лош, и наказанието при провинение всъщност беше опит лошото да се оформи в нещо по-добро. Думата „оформяне“ имаше голямо значение. Материалът, който учителите се мъчеха да оформят, беше по природа неизкоренимо лош, но те действуваха, сякаш моделираха глина с бой, затваряне и порицания, за да оформят нещо поне с външни признаци на доброто, макар и да съзнаваха, че отдолу се запазва все същият негоден материал.