Робърт Пърсиг - Лайла (Изследване на нравствеността)

За ранните калвинисти и за нас принизяването на това понятие изглежда недопустимо, но става разбираемо, ако приемем, че според викторианските ценностни модели обществото действително е било Бог. По думите на Едит Уортън викторианците са се бояли от скандалите повече, отколкото от болестите. Вярата в религиозните ценности на прадедите им била загубена и на нейно място дошла вярата в обществото. Корсетът на обществото според тях е единственото спасение от бездната на злото. Формализмът и превзетата скромност са опит за потискане на злото чрез недопускането му във „висшите“ помисли и при викторианците представите за духовно извисен и социално издигнат човек се покриват. Между тях няма никаква разлика. „Бог е съвършен благородник и по всяка вероятност и владика.“ Да бъдеш благородник се е смятало за възможно най-голямото приближаване до Бога още тук, на земята.

Всичко това обяснява защо викторианските забогатели разбойници в Америка сляпо подражавали на европейската аристокрация по толкова смехотворен за нас начин. То обяснява и модата сред викторианските богаташи да плащат луди пари, за да бъдат включени в биографиите на „изтъкнати граждани“. Обяснява защо викторианците толкова презирали борческата страна в личността на американеца и ставали жалки в безкрайното си желание да я прикрият. Те искали да я зачеркнат от живота си, да я потулят с всички възможни средства.

Това обяснява силната омраза на викторианците към индианците. Твърдението: „Единственият добър индианец е мъртвият индианец“, е викторианско. Идеята за изтребление на всички индианци се налага едва след деветнайсети век. Викторианците се стремели да унищожат „непълноценните“ общества, които според тях са проявление на злото. Колониализмът, който преди това е бил икономическа възможност, по времето на викторианците се превръща в морална кауза, в „бремето на белия човек“ да разпространява техните социални модели и добродетели по целия свят.

Истината, знанието, красотата, всички идеали на човечеството се предават от поколение на поколение като пламтящ факел, казваше директорът на училището, всяко поколение трябва да го държи високо и да го защитава дори с цената на живота си, за да не угасне. Но за него факелът се свеждаше до статичния викториански модел на обществените ценности. Директорът не знаеше или предпочиташе да премълчава, че факелът на викторианския романтичен идеализъм е угаснал много преди той да произнесе тези думи през трийсетте години на двайсети век. А може би се мъчеше да го запали отново.

Но няма как да запалиш отново факела с викторианските ценностни модели. Веднъж излязъл от бутилката на обществените ограничения, духът на разума много трудно ще се върне пак в нея. Пък и е безнравствено да се опитваш да го натикаш обратно в бутилката. Общество, което се мъчи да ограничи истината заради собствените си цели, е по-низша еволюционна форма от истината, която се мъчи да ограничи обществото заради собствените си цели.

Викторианците са задушавали истината винаги, когато тя им е изглеждала неприемлива за обществото, също както са потискали мислите си за засъхналия конски тор по улиците, откъдето са минавали с файтоните си. Прекрасно са знаели, че торът е около тях. Вдишвали са и са усещали миризмата. Но според тях било неблагоприлично да мислиш за него. Било просташко да говориш ясно и открито. Никога не го допускали, освен когато били притиснати от изключителни обществени обстоятелства, защото простащината била форма на злото.

Понеже се смятало за лошо да говориш открито за истината, апаратът им за самокоригиране на обществото закърнял и се парализирал. Къщите, общественият живот се изпълнили с труфила, които неудържимо се трупали. Безсмислената украса била толкова тежка, че било почти невъзможно да се разбере предназначението на предмета. Първоначалният му замисъл се губел под безбройните финтифлюшки и къдрички.

Накрая същото се случило и с умовете им. Езикът им се изпълнил с декоративни финтифлюшки, които неудържимо се трупали, докато не станал напълно неразбираем. Хората обаче не смеели да признаят, че не го разбират, защото това би било проява на простащина и лошо възпитание.

След закърняването на викторианския дух и обрамчването на ума с обществени ограничения се затворили всички пътища към качеството с изключение на социалното. Така обществената база, лишена от интелектуално съдържание и биологична целенасоченост, бавно и безпомощно се приближавала към собственото си глупаво самоунищожение: към безсмисленото избиване на милионите нейни деца на бойните полета през Първата световна война.