Валерий Панюшкин - Пленник на тишината

— Чели ли сте „Архипелаг ГУЛаг“? — попитал адвокат Антон Дрел.

— Чел съм я. Отдавна. В института — отговорил Ходорковски.

Аз не зная дали е казал истината. И ако я е казал, защо толкова пъти в деня на арестуването беше пренебрегнал съвета да крещи, да се съпротивлява и да се хваща за всяка процесуална грешка на арестуващите. Или той преднамерено беше тръгнал към затвора?

В института Михаил Ходорковски е бил секретар на факултетния комитет на Комсомола, но едва ли в списъка за задължителната литература при тях е фигурирал „Архипелаг ГУЛаг“. Пък и изобщо не мисля, че в комитета на Комсомола на Химико-технологическия институт „Менделеев“ е било прието да се четат каквито и да било книги за свободата, доблестта и трагизма на човешкия живот. Честно казано, не зная откъде тези хора са черпели примери за морални принципи и граждански убеждения, щом не са чели книги. Сигурно все пак отнякъде са черпели — от филмите, комсомолските събрания, разговорите с родителите си, от общуването с децата на улицата.

Но те не са чели Библията, защото Библията е опиум за народа и е написана мъгляво. И следователно са мислели и продължават да мислят, че пътищата господни са логични — като бизнес план, например, или схема за оптимизиране на данъците — и всеки път тази неизповедимост на пътищата господни ги изненадва. Те не са чели Толстой и Шекспир, защото са автори на скучни и дебели книги от училищната програма. А щом не са ги чели, не са били подготвени да знаят как тихомълком може да започне война в страната, колко неудържими могат да бъдат алчността и жаждата за власт и колко отвратително е предателството. Те не са чели Дън и не са знаели за кого бие камбаната. Не са чели Дикенс и не са знаели що е жалост. Не са чели Пастернак, Набоков, Фокнър, Камю, Кафка, Бродски. Не са чели древните автори. Дори Плутарх. Казват, че когато арестували Ходорковски, журналистката Юлия Латинина му предала в следствения арест книга на Плутарх, за да не си мисли, че той е първият на Земята, подложен на гонения, и да чете как трябва да се държи човек, когато го мачка валякът на съдбата. Трябваше да отиде в затвора, за да разбере, че има съдба и какво е предназначението на доблестта.

Впрочем в института той не е изглеждал необразован или глупав. Тогавашните му приятели, които Ходорковски не забрави и уреди според способностите им на различни длъжности в МЕНАТЕП или ЮКОС, си спомнят, че Миша винаги е бил умен и сериозен.

— Никога не участваше във веселбите ни — казва един приятел на Ходорковски, приключил кариерата си като главен данъчен консултант на ЮКОС, талантлив данъчен специалист. — В комитета на Комсомола живеехме буквално като едно семейство, но Миша се държеше настрани. Все четеше книги, дори в междучасията. И винаги преследваше някаква цел.

— Художествена литература ли четеше? — питам аз.

— Не, научна.

— Каква цел преследваше?

— Практическа.

Седим в малко лондонско ресторантче. Разхождаме се от бар на бар между „Пикадили“ и „Оксфорд стрийт“, заобиколени от пъстрата лондонска тълпа. Топло е, а по петите ни, като съгледвачи, от бар на бар ни следва шумно духово оркестърче от перуански музиканти. Лятото на 2005 година. Ходорковски е в затвора, осъден на девет години. А този човек, бивш приятел на Ходорковски от института и бивш данъчен консултант, е получил в Лондон политическо убежище. Той не може да се върне в Русия, където го очакват десет години затвор. Измъчва го носталгията, гледа като пребито куче и казва, че е невъзможно една петролна компания да не оптимизира данъците си и да не използва пропуските в тромавото руско законодателство. Защото пропуските се използват от всички конкуренти, дори от държавните фирми. Защото в цял свят се използват пропуските в законодателството и това се нарича данъчно планиране! Защото точно това е изкуството на данъчния консултант — да се платят законно по-малко данъци.

— Отвлякохме се — прекъсвам го аз. — По-добре ми кажи наистина ли вярвахте в цялото това идеологическо комсомолско бълнуване?

— Не мога да кажа за Миша, но аз вярвах. Бях убеден комсомолец, участвах в проверки по общежитията, по концерти, дори в синагогата.

Пиша на Ходорковски писмо в затвора. Много странно е това усещане — да пишещ писмо до затвора. Пишеш, без да знаеш кой ще прочете писмото ти и кой ще ти отговори. Ами ако аз пиша до Ходорковски, а писмата ги чете следователят и ми отговаря някакъв кремълски пиар-чиновник? Няма начин да се провери.