Кристофър Паолини - Ерагон

Ерагон се събуди от скърцането. Дразнещият звук го накара да отвори очи и да се загледа в тавана. Беше завит с грубо одеяло. Някой бе бинтовал краката и кокалчетата на ръцете му.

Намираше се в някаква колиба. По стените висяха изсушени билки и изпълваха помещението със свеж аромат. На един люлеещ се стол до огнището седеше позакръглена жена — градската лечителка Гертруде. Очите й бяха затворени, а в скута й лежаха кълбо прежда и игли за плетене.

Ерагон беше изтощен, но се насили да седне. Това проясни съзнанието му и той се опита да си припомни събитията от последните дни. Какво ли беше станало с Гароу и Сапфира? Опита да се свърже с дракона, но не успя. Явно не бе в околностите на Карвахол.

„Добре поне, че Бром е успял да ме довлече дотук. Какво ли е станало с него? И той изглеждаше ранен“.

Гертруде се размърда и отвори очи.

— Събуди ли се? Чудесно! Как се чувстваш?

— Горе-долу. Къде е Гароу?

Гертруде придърпа стола си към леглото.

— При Хорст е. Тук нямаше достатъчно място за двама ви. Трябва да призная, че си потроших краката да снова непрекъснато и да ви проверявам как сте.

Ерагон преглътна тревогите си и попита:

— Как е той?

Лечителката се позабави малко с отговора.

— Не е добре. Треската му не иска да премине и раните му не се затварят.

— Трябва да го видя.

— Не и преди да хапнеш — отвърна тя остро и го бутна надолу. — Не се грижих толкова време за тебе, за да те оставя да се нараниш. Половината кожа по краката ти е разкъсана, а треската ти спря едва тази сутрин. Не се тревожи за Гароу. Той е здрав мъж, ще се оправи.

Гертруде окачи един съд на огъня и започна да реже разни продукти за супа.

— От колко време съм тук?

— Две денонощия.

Две денонощия! Това означаваше, че Ерагон за последно беше ял преди четири дни. „Надявам се, че Сапфира се справя по-добре от мене“.

— Целият град се интересува какво е станало. Изпратиха мъже при фермата ви и откриха, че е унищожена. Плевнята е изгорена. Там ли пострада Гароу?

— Аз не знам. Не бях там, когато се е случило.

— Няма значение. Сигурна съм, че скоро нещата ще се изяснят. — Гертруде отново се захвана с плетене, докато супата заври. — Имаш много интересен белег на дланта.

Той инстинктивно сви ръка.

— Да.

— Откъде го получи?

Хрумнаха му няколко отговора и младежът избра най-простия.

— Имам го, откакто се помня. Не съм питал Гароу как се е получил.

— Хм… Гертруде му сипа една купичка и го остави да се нахрани без повече въпроси.

— Сега вече може ли да посетя Гароу?

— Много си упорит — въздъхна лечителката. — Щом толкова искаш, няма да те спирам. Облечи се и ще отидем.

Тя се обърна с гръб и го изчака да нахлузи дрехите си, след което му помогна да стане. Ерагон чувстваше краката си слаби, но поне болката беше намаляла.

— Направи няколко крачки! Браво. Поне няма да се наложи да пълзиш дотам.

Навън силният вятър разнасяше пушека от комините на близките сгради. Буреносни облаци покриваха Гръбнака и напредваха към долината. Ерагон се подпря на Гертруде и двамата закрачиха през Карвахол.

Хорст беше издигнал двуетажната си къща на един хълм, за да може да се наслаждава на гледката, и бе вложил в нея цялото си майсторство. Покривът беше от каменни плочи. Гаргойлите бяха с форма на ревящи фантастични зверове, а вратите и прозорците бяха украсени с резби, които изобразяваха сърца, гарвани и преплетени лози.

Отвори им Илейн, съпругата на Хорст — дребна женица с красиви черти и руса коса, прибрана на кок. Роклята й беше скромна, а движенията — грациозни.

— Влизайте — каза тя меко и се усмихна на Ерагон, след което се обърна към Гертруде. — Тъкмо щях да пратя да те повикат. Той не е добре. Трябва да го видиш веднага.

— Илейн, помогни на Ерагон — извика лечителката и бързо се качи на втория етаж.

— Няма нужда, ще се оправя и сам.

— Сигурен ли си? Добре, щом свършиш, ела при мене в кухнята. Направила съм пресен пай.

Младежът се подпря на стената и започна да се изкачва мъчително, стъпало по стъпало. Щом се озова на втория етаж, той се огледа по дългия коридор. Последната врата беше леко отворена, така че се насочи към нея.

Катрина стоеше край огнището и изваряваше парцали. Тя погледна към него, измърмори нещо и се върна към работата си. Гертруде седеше до нея и стриваше някакви билки на прах. В краката й имаше ведро със сняг, който се топеше.

Гароу лежеше на едно легло, завит с няколко одеяла. Челото му беше подгизнало от пот, а очите му трескаво шаваха под клепачите. Кожата на лицето му бе странно набръчкана. Мъжът не помръдваше, само дишаше едва-едва. Ерагон докосна челото му и усети, че е страшно горещо. Надигна леко одеялата и забеляза, че многобройните рани на чичо му са бинтовани. Някои от изгарянията бяха без бинтове, но сякаш не искаха да се излекуват. Ерагон се обърна към Гертруде с обезнадежден поглед.