Тереза Медейрос: Шепотът на розите

— Съжалявам, Пъгсли — пошепна тя и намести огърлицата на шията си.

— Няма да позволя тези тромави планинци да стъпчат килимите ми — обяви тържествено Елизабет Камерън. Без да се притеснява за копринените си поли, тя коленичи на голия каменен под и започна да навива дебелия персийски килим.

— Не се страхувай, мамо. — Брайън се отпусна на позлатения стол в стил Луи XIV и се направи, че не вижда Алекс, който мъкнеше към вратата красиво резбован елизабетиански скрин и искаше помощ. — Макдонълови сигурно няма да стигнат дотук. Вече цял месец между клановете цари мир. След като не могат да разпарят нашите гърла, сигурно се избиват помежду си. Очаквам да измрат след… — той извади от джоба на извезания си жакет златен часовник… точно след три часа и седемнадесет минути.

— Учудвам се как още не са измрели от кръвосмешение — изфуча Алекс и изпусна скрина в опасна близост до излъсканите обувки на Брайън. — Чувал съм, че си делят жените като други мъже…

— Алекс! — Елизабет се покашля многозначително и посочи с глава заслушалата се Сабрина.

Големият син замлъкна. Макар да надвишаваше майка си с цяла глава, той знаеше кога трябваше да си държи езика зад зъбите. В стройната фигура на Елизабет се криеше гръбнак от най-добрата английска стомана. Няколкото сиви кичура явно не бяха успели да укротят темперамента, който издаваха огненочервените й къдрици.

Сабрина грациозно вдигна рамене.

— Не му се карай заради мен, мамо. Знаеш ли, тази сутрин научих от слугинчетата нова песен. — Тя сложи ръце на гърба си, поклони се пред въображаемите гости и невинно запя:

— Сабрина! — изсъска заплашително майката.

— Днес явно си в лошо настроение, мамо. — Момичето се поклони отново и се обърна настрана.

Алекс, който едва сдържаше смеха си, плесна с ръце.

— Я иди да донесеш арфата си, мамо. Не би било зле сестричката ми да позабавлява гостите след вечеря.

— Ако зависеше от мен, щях да я заключа в стаята й, докато онези похотливи типове си отидат — отговори мрачно майката.

Ако зависеше от майка й, тя щеше да прекара заключена в стаята си цялото време до отиването й в Лондон, което беше планирано за следващата пролет. Най-голямото желание на майка й беше лондонският й вуйчо Уили да запознае Сабрина с някой кротък селски свещеник, който не можеше да намери шотландските планини дори на картата.

— Както стана ясно, нашите скъпи Макдонълови са известни не само с безразсъдната си смелост в битките — установи сухо Брайън.

— Също както и ти, скъпи братко — пошепна в ухото му Сабрина. — Разбира се, ако приказките за малката млекарка от селото са верни. — Брайън посегна да я дръпне за къдриците, но тя ловко се изплъзна. — Наистина ли старият Ангъс Макдонъл те е ухажвал, мамо?

Усмивка трепна по устните на жената.

— Наистина, детето ми. Този галантен негодник ми предложи половината от едно откраднато говедо, вероятно принадлежало на Камерънови, и собственото си черно сърце в добавка. Винаги съм се чувствала малко виновна. Когато предпочетох баща ти, сложих край на една от мирните фази в отношенията между двата клана. Все пак тя бе продължила… — Тя преброи на пръстите си. — …почти шест часа.

Енид, братовчедката на Сабрина от Лондон, която гостуваше в Камерън Мейнър, излезе от салона с две прекрасни вази от епохата Мин, които бяха устояли на бурното море и лошите пътища и бяха стигнали до Елизабет чак от Пекин. Чу се удар, последван от звън на счупен порцелан и задавен вик: „О, божичко!“ Сабрина се разтрепери.

Майка й въздъхна тежко, отпусна се на пети и огледа салона. Без екзотичните си съкровища залата беше като празна черупка и напомняше за старите времена, когато кулата е била сърцето на примитивна крепост, а не салон на елегантна господарска къща.

Всички знаеха, че в този момент Дугъл Камерън беше събрал хората си долу в двора и ги посвещаваше в тънките нюанси на вежливостта, за да преживеят днешната вечер. Преобърнатата чаша с вино или разсипаната солница щяха да бъдат достатъчни да започне клане и да разсеят самоизмамата на Елизабет Камерън, че всички тук водеха цивилизован живот. Досега енергичната господарка на клана съумяваше да държи наследниците си — също като фините си английски рози — далече от суровата земя на високата планина. Но днес това щеше да се промени и всички го съзнаваха.