П. Удхаус - Джим Тайфуна

Ала в мига, в който се убеди, че той е престъпник, Ан разбра още нещо — че обича този човек. Едва когато беше изпаднал в беда, бе осъзнала чувствата си към него. Застана до него с намерението да му помогне, да му окаже морална подкрепа, ала почувства, че не може да произнесе нито дума. Сложи ръка на рамото му и безпомощно зачака следващите удари на съдбата.

Докосването й изтръгна Джими от летаргията и той внезапно дойде на себе си. До този момент сякаш отдалеч чуваше всичко, но бе неспособен да говори. А сега като по чудо отново си беше възвърнал дар слово, което му позволи енергично да се намеси в спора.

— За Бога! — извика. — Този човек лъже. Аз го заварих да разбива сейфа.

Джентълмена Джак надменно се усмихна:

— Блъфира, но съм сигурен, че няма да му повярвате.

— Какъв абсурд! — промълви госпожа Пет и се обърна към детективката: — Арестувайте този човек.

— Ч’айте малко — промърмори трезвомислешата девица, която замислено човъркаше зъбите си с дулото на револвера. — Да чуем кво ш’каже.

— Бога ми, струва ми се нелепо — учтиво се намеси Джентълмена Джак.

— Н’знам кво ти се струва — смъмри го прекрасната Тримбъл, — ам’ си затваряй устата и слушай кво говоря!

— Сигурна съм, че си невинен! — възкликна Ан и се вкопчи в рамото на Джими.

— Стига глупости! — Госпожица Тримбъл престана да чисти зъбите си с дулото на пистолета и го насочи към него. — Ш’кажеш ли нещо за оправдание? И по-живо!

— Случайно бях тук и…

— ’Що? — попита детективката и думата изсвистя като куршум.

Той замълча. Как ли да обясни присъствието си в библиотеката в два през нощта?

— Случайно бях тук — упорито повтори — и този човек влезе с фенерче и ацетиленова горелка и се залови да разбива касата…

Джентълмена Джак нетърпеливо го прекъсна:

— Какво нахалство! — Обърна се към госпожица Тримбъл и заобяснява: — Дойдох в библиотеката, защото чух някакъв шум. За разлика от господина имам съвсем правдоподобно обяснение за присъствието си. Лежах буден в стаята си и нещо привлече вниманието ми. Госпожа Пет знае за подозренията ми към този тип, очаквах всеки момент да опита да открадне експлозива. Ето защо грабнах пистолета и на пръсти слязох по стълбата. Когато влязох тук, касата беше разбита и крадецът се подготвяше да избяга през прозореца.

Детективката почеса брадичката си с дулото на пистолета и потъна в размисъл. Сетне се нахвърли върху Джими с бързината на гърмяща змия:

— Измисли нещ’ друго! Пипнах те и туй то!

— Не! — извика Ан.

— Да — промърмори Неста Пет. — Няма спор кой е измамникът.

— Според мен трябва да се обадим на полицията — намеси се Джентълмена Джак.

— Винаги сте бил много съобразителен, милорд — разтопи се от любезност тя.

— Благодаря за комплимента — отвърна негово благородие и тръгна към вратата. Джими безпомощно го наблюдаваше. Нещо му подсказваше, че ще може да се оправдае, ако си спомни нещо, което упорито му убягваше. Съзнанието му още не се беше напълно прояснило. Напразно се опитваше да възкреси спомена.

Щом Джентълмена отвори вратата, откъм коридора се дочу пронизителен кучешки лай, който досега бе заглушаван от масивното дъбово дърво и от гласовете на присъстващите. Русокосият тресна вратата и изплашено възкликна:

— Божичко, онова куче е отвън!

Ожесточено драскане по дървото потвърди твърдението му.

— Онова куче е отвън! — печално повтори Джентълмена.

Сякаш някакъв бент се отприщи в съзнанието на Джим и той си спомни онова, което до този момент отказваше да изплува в паметта му.

— Не му позволявайте да избяга! — извика, сетне се обърна към мнимия лорд: — Твърдиш, че си дошъл тук, защото си чул подозрителен шум и си ме заварил да разбивам касата. А как ще обясниш, че епруветката с експлозива е във вътрешния джоб на сакото ти? — Извърна се към госпожица Тримбъл и продължи: — Много лесно ще установите кой от двама ни е измамник. Обискирайте ни. — Заобръща джобовете си. — Погледнете тук… и тук… и тук! А сега го накарайте да стори същото.

Изпита неописуемо удоволствие, като видя как изчезна самодоволното изражение на Джентълмена. Детективката впери пронизващото си око в русокосия:

— Правилно. Ей, Бил… или както там ти е името… да ’гледнем в дж’бовете ти!

Мнимия лорд се престори на кръвно обиден:

— Не съм съгласен да…

Госпожа Пет възмутено извика:

— Няма да го допусна! Лорд Уизбийч е мой отдавнашен приятел и…

— Достатъчно! — сряза я безкомпромисната госпожица. — Обрръщай джобовете, Бил, и то по-бъррзичко!