П. Удхаус - Замъкът Бландингс и други истории

Не чаках нито минута. От магията не бе останал в помен и хукнах през глава. Докато се оттеглях, ангелският глас на доблестната столетница пак ме настигна.

— Той целеше моя Тиби със стрели!

През следващите няколко дни бях оставен на спокойствие. Почти не виждах Елоиз. Убедих се в безграничната стратегическа ценност на онзи улук до прозореца ми. Вече рядко напусках къщата по друг начин. Струваше ми се, че ако късметът ми все така работи, току-виж съм оцелял до края на заточението.

Когато след няколко дни слязох в гостната, цялото семейство беше в Наличност и всичко бе както трябва. Професорът, професоршата, двата експоната и Елоиз бяха разпръснати тук-там из стаята. Котката спеше на килима, канарчето — в клетката си. С една дума — вечер като всички останали.

— Здравейте, здравейте! — казах бодро. — Здравейте, здравейте!

Винаги когато влизам, обичам да произнасям няколко уводни слова, защото ми се струва, че това разведрява атмосферата и й придава дружелюбност. Елоиз ме изгледа укорително.

— Къде беше цял ден? — попита тя.

— След обяд се качих в стаята си.

— В пет часа те нямаше.

— Нямаше ме. След като се потрудих над добрите стари колежи, излязох да се поразходя. Ако иска да бъде в добра форма, човек трябва да се движи.

— Здраво тяло, здрав дух — отбеляза професорът.

— Не бих се учудил — съгласих се приветливо. В този миг, когато всичко вървеше като по ноти и аз се чувствувах във върхова форма, мисис Прингъл изведнъж ме цапардоса с мокър парцал през лицето. Не в истинския смисъл на думата, но със същия успех.

— Родерик много закъсня — рече тя.

Може би ще ви се стори странно, че това име ми действува като ритник в задника, но от мен да го знаете — за всеки, който е имал вземане-даване със сър Родерик Глосъп, на света вече има само един Родерик, което е с един Родерик повече от необходимото.

— Родерик? — изхриптях сподавено.

— Зет ми, сър Родерик Глосъп, пристига в Кеймбридж тази вечер. Утре има лекция в колежа „Сейнт Лукас“. Чакаме го за вечеря.

И докато стоях и се чувствувах като героя, току-що открил, че е попаднал в бърлогата на Деветимата разбойника, вратата се отвори.

— Сър Родерик Глосъп — обяви прислужницата и той нахълта в помещението.

Една от причините, поради която този тип мигновено събужда антипатии у свястната част от човечеството е фактът, че има глава като кубето на „Св. Павел“ и вежди, които плачат за подкастряне. Отвратително е да гледаш как тази плешиво-рунтава особа се приближава към теб, а ти не си подготвил стратегическия път за отстъпление.

В мига, в който сър Родерик влезе в стаята, аз се сгуших зад едно канапе и връчих душата си на провидението. Не беше необходимо да ми гледат на ръка, за да ми кажат, че ме очакват неприятности, свързани с тъмноок мъж. Отначало той не ме забеляза. Здрависа се е професора и жена му, целуна Елоиз и кимна енергично по посока на експонатите.

— Боя се, че позакъснях — каза. — Но едно малко произшествие по пътя, засегнало нещо, което шофьорът ми нарече…

В този миг ме забеляза как се спотайвам в далечината и стреснато изгрухтя.

— А това — започна професорът, като махна към мен.

— Ние вече се познаваме с мистър Устър.

— Това — продължи професорът, — е Оливър, племенникът на мис Сипърли. Помниш ли мис Сипърли?

— Какви ги дрънкаш? — Продължителното общуване с нервно болни бе придало рязък и повелителен маниер на речта му. — Това е онзи нещастник Бъртрам Устър. Какви са тия глупости за Оливър и Сипърли?

Професорът ме гледаше със съвсем естествено учудване. Останалите също. Аз се усмихнах немощно.

— Ами… всъщност… — промърморих. Професорът се бореше с новосъздалото се положение. Просто се чуваше как мозъкът му бръмчи.

— Той каза, че е Оливър Сипърли — изстена накрая.

— Ела тук! — изрева сър Родерик. — Трябва ли да разбирам, че си се натрапил в тази къща под предлог, че си племенник на тяхна стара приятелка?

Това всъщност беше твърде точно излагане на фактите.

— Ами… ъ-ъ-ъ… да — рекох.

Сър Родерик ме прониза с поглед. Той проникна в тялото ми някъде около горното копче на яката, позавъртя се малко вътре и излезе откъм гърба.

— Невменяем! Съвършено невменяем, както си знаех от самото начало.

— Какво каза той? — попита леля Джейн.

— Родерик казва, че този младеж е ненормален — изрева професорът.

— А! — рече лелята и закима. — И аз си го мислех. Той се спуска по улуците.

— Какво прави?