П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— А, да, сър.

Отправих му суров взор.

— Ако не можеш да кажеш нещо по-уместно, Джийвс, предпочитам да мълчиш.

— Много добре, сър.

— Мисълта, както казах, за Орло Портър. Вече сме засягали темата за неговата ревност, сприхавия му нрав и яките жилести ръце. Едно просто подозрение, че съм натрапил противната си компания, както той се изрази, на госпожица Кук, бе достатъчно, за да го накара да ме заплаши с изкормване. Какво ли ще направи, щом разбере, че съм сгоден за нея?

— Положително, сър, след като дамата тъй недвусмислено го отхвърля като кандидат, той не би могъл да ви вини, задето…

— Съм заел овакантеното място? Как ли пък не. Той моментално ще реши, че тъкмо аз съм я убедил да му скъса квитанцията. „Тоя Устър е стара змия в тревата — ще си рече, — а всички знаем с какво се занимават змиите в тревата.“ Не, трябва да пипаме със сатанинска хитрост и да измислим начин да му изтръгнем зъбките. В противен случай не бих оценил вътрешностите си и на пукнат грош.

Тъкмо се канех да го запитам дали още пази онази гумена палка, която преди няколко месеца бе конфискувал от Бонзо, сина на леля Далия. Бонзо я бе закупил за употреба върху свой ненавистен съученик и тогава всички единодушно преценихме, че ще е по-добре да се движи без нея. Това несъмнено бе тъкмо средството, от което се нуждаех, за да облекча напрежението около Орло Портър. С подобно оръжие в ръка можех да се изправя пред него с нетрепващо лице. Но преди да отворя уста, откъм коридора се разнесе телефонен звън.

— Бъди така добър да се обадиш, Джийвс, и да кажеш, че съм излязъл на хубава разходка, следвайки препоръките на моя лекар. По всяка вероятност е леля Далия, а макар в края на неотдавнашната ни беседа да беше разположена търпимо, при нея никога не се знае колко дълго ще траят търпимите разположения.

— Много добре, сър.

— Знаеш какви са жените.

— Знам, действително, сър.

— Особено лелите.

— Да, сър. Моята леля например…

— Ще поговорим за нея някой друг път.

— Когато желаете, сър.

Помня как Джийвс веднъж каза за моя приятел Катсмит Потър-Пърбрайт, когато аутсайдерът, на който той бе заложил, победи с една муцуна само за да бъде след това дисквалифициран поради някакво нарушение на правилника от страна на жокея, меланхолията го е белязала със своя черен знак (Джийвс е цитирал английския поет Томас Грей (1716–1771) и по-конкретно неговата „Елегия в църковни гробища“. — Б. пр.). Същото можеше да се каже сега и за мен, докато седях и правех печалните си равносметки в очакване Джийвс да се върне и да ми съобщи в кое допълнително отношение според леля ми не се покривам с нейния идеал за племенник.

— Какво каза тя? — запитах, когато той се появи.

— Не беше госпожа Травърс, сър. Беше господин Портър.

Изпитах дълбока признателност, задето го бях накарал да се обади вместо мен.

— Е, добре, какво каза той? — осведомих се, макар че в общи линии да можех да отгатна.

— За съжаление не е по силите ми да ви предам разговора дословно, сър. В началото репликите на джентълмена не бяха, строго погледнато, членоразделни. Той явно се намираше под впечатлението, че разговаря лично с вас и възбудата се отразяваше върху чистотата на дикцията му. Осведомих го за своята самоличност, при което скоростта на изказа му значително спадна и аз вече можех да следвам потока на мисълта му. Той ми предаде няколко съобщения за вас.

— Съобщения?

— Да, сър, включващи онова, което възнамерява да ви стори при вашата следваща среща. Забележките му в по-голямата си част бяха от грубо хирургично естество и много от намеренията, които обрисува, биха били изключително трудно изпълними. Като пример мога да приведа заплахата да ви откъсне главата и да ви накара да я изядете.

— Той е казал това?

— Редом с множество други намерения, издържани повече или по-малко в същия дух. Но вие не бива да храните безпокойство, сър.

Стрелите и камъните на свирепата съдба, както ги беше нарекъл някой (Шекспир чрез Хамлет. — Б. пр.), ме бяха сломили дотам, че не можах дори да надам невесел смях, нито да отвърна със саркастично „Щом казваш“. Само зарових лице в шепи, а той продължи:

— Преди да напусна стаята, вие твърде уместно се изразихте за необходимостта да се изтръгнат зъбите на змията в тревата или по-точно на господин Портър. Удоволствие е за мен да ви съобщя, че постигнах в това успех.

Реших, че не съм чул добре, та го накарах да повтори изумителното си твърдение. Той го направи и аз се опулих изумен. Друг на мое място вероятно би свикнал досега да го вижда как вади зайци от цилиндъра си с едно движение на китката и решава мълниеносно проблеми, устояли на усилията на най-бляскави умове, но на мен винаги ми идва като за пръв път, оставяйки ме без дъх и карайки очните ми ябълки да се въртят неукротимо в родните гнезда.