П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

Това не беше от най-добрите ми дни за пазарене.

Помня и до днес, че един от въпросите, които ми зададоха, когато спечелих онази викторина по вероучение, беше: „Какво знаете за глухата пепелянка?“ и моето владеене на Светото писание ми позволи безпогрешно да отговоря, че тя си запушила ушите, за да не чува гласа на заклинател (Псалми, LVIII, 4. — Б. пр.), та ако ще той да си заклина, докато пяна му излезе от устата. След своето събеседване с Хърбърт Греъм аз вече знаех какво му е било на този заклинател и ако можех да обменя мнения с него, сигурен съм, че единодушно щяхме да стигнем до заключението, че колкото по-малко глухи пепелянки срещаме за в бъдеще, толкова по-добре.

Никой не би могъл да заклина по-изкусно от мен, докато убеждавах Хърбърт Греъм да не ме кожодерства, и никой не би могъл да си затъква ушите по-здраво от тази пепелянка. Явно понятието „взаимни отстъпки“ му беше напълно непознато, защото не мръдна и на милиметър по посока на разумния компромис. Трийсет и пет лири суха пара! Направо чудовищно. Но ето какво се получава, когато си натясно, а другият държи всички козове.

Пазаренето е изтощителна работа, тъй че след потеглянето на Греъм с котка под мишница един изплезил език Бъртрам Устър седна да прелиства разсеяно встъпителните страници на романа „По заповед на руския цар“. Бях прочел точно толкова, колкото да съжаля, задето вместо него не бях взел „Тайната на черния файтон“, когато телефонът иззвъня.

Както се опасявах, беше леля Далия. Давах си сметка, естествено, че рано или късно стълкновението с прародителката е неизбежно, но щях да го понеса по-добре, ако беше поизчакало. В моето изцедено състояние бях твърде лесна плячка за всяка леля. Мъж, сгодил се току-що за момиче, само видът на което му причинява колики, и изплюл трийсет и пет от най-хубавите лири на бракониер-кръволок и още два пенса за калпава книга от селската библиотека, рядко бива в разцвета на спортната си форма.

Тя, от своя страна, бидейки в блажено неведение, че й предстои да понесе къч, който ще я разтърси до най-интимните части на облеклото й, беше самата ведра лъчезарност.

— Здрасти, тъпчо — рече. — Нещо ново по кината?

— Какво, какво, къде? — отвърнах, недоразбрал.

— Котката, питам. Донесоха ли я вече?

— Да.

— Гушпал ли си я в момента?

Разбрах, че часът е ударил. Колкото и да ми се подкосяваха краката, трябваше да разкрия страшната истина. Поех си дълбоко дъх. Намирах известна немощна утеха в знанието, че леля ми е чак на другия край на жицата, на миля и половина от мен. Никога не се знае как ще постъпи една леля в непосредствена близост. Историята познава случаи от момчешките ми дни, когато много по-незначителни поводи са я карали да ме малтретира болезнено с открита длан в областта на тила.

— Не — казах, — вече я няма.

— Няма ли я? Как така я няма?

— Били Греъм я отнесе обратно.

— Отнесъл я е обратно?

— Да, в Егсфорд Корт. Аз му наредих.

— Ти си му наредил?

— Да. Виждаш ли…

Това зачеркна за значителен период от време моето участие в диалога, тъй като тя се разрази в стихийна тирада с цялата чичкова червенотиквеничковщина, която бях очаквал. Думите й, след успешно разшифроване, гласяха средното:

— Господи, помилуй! Ангели и свети угодници! Боже, дай ум всекиму, та белким има малко и за моя племенник! Той да ти донесе котката на крака и ти в пълно съзнание и преднамерено да я върнеш от вратата си, макар да знаеш какво означава тя за мен. Да ме опропастиш така! Да ме отритнеш в час на вопиюща нужда! Да озлочестиш белите ми коси чак до гроба! И това след всичко, което съм сторила за теб, жалък, неблагодарен червей. Помниш ли как съм ти разправяла, че още като безпомощно сукалче с вид, дължа да спомена, на недоварено яйце, си беше глътнал веднъж биберона и ако не бях аз да ти го извадя от гърлото, щяхме да те целуваме студен? Е, тежко ти, ако си глътнеш биберона сега, защото аз няма да си мръдна и малкия пръст! Ами когато имаше дребна шарка и аз жертвах часове от ценното си време, за да играя с теб на бълхи (Игра с малки пулове, които се притискат откъм ръба, с цел да подскочат в купа или чаша, поставена по средата на масата. — Б. пр.), като те оставях да ме биеш по най-безогледен начин?

Можех да оспоря това. Моите победи се дължаха изцяло на собствената ми сръчност. Напоследък не играя често на бълхи, но в онези далечни дни бях истински факир. Тъй или иначе, не го споменах, защото не исках да прекъсвам буйния поток на чичковата й червенотиквеничковщина.