П. Удхаус - Лелите не са джентълмени

— Той още ли е тук?

— Не, сър. Отправи се към „Гъската и скакалецът“.

Разбрах, че трябва да хвана бика за рогата. Сега не му беше времето да се разтягат локуми. Нужен ми бе съвет, и то спешно.

— Джийвс — рекох, — вярвам, че виждайки тази котка на този адрес, ти си събрал, както се казва, две и две и си наясно, че тъмно дело е извършено под покрова на нощта?

— Да, сър. При това имах шанса да чуя изявленията на госпожа Травърс. Тя е дама с твърде недискретен глас.

— Много точно изразено. Вярвам, че когато е ловувала на младини, населението е разбирало за това през няколко съседни графства.

— Охотно съм склонен да го допусна, сър.

— Е, щом знаеш всичко, значи не е необходимо да ти разяснявам ситуацията. Проблемът, пред който сме изправени сега, е къде да се денем оттук нататък.

— Сър?

— Разбираш какво искам да кажа. Не мога просто да седя тук… как беше оная дума?

— Безучастно, сър?

— Точно така. Не мога просто да стоя тук безучастно и да оставя този разгул да продължава. Честта на Устър е заложена на карта.

— Вие сте невинен, сър. Не вие сте присвоили тази котка.

— Аз не, но човек от моето семейство. Между другото, могат ли да я опандизят, ако престъплението се разкрие?

— Трудно е да се каже без консултация с компетентно правно лице. Във всеки случай възникването на неприятен скандал би било неминуемо.

— Имаш предвид, че името й ще стане притча во язицех?

— В общи линии, да, сър.

— Какъв удар за храносмилането на чичо Том. Много лошо, Джийвс. Ние не бива да допуснем това. Знаеш на какво заприличва той и след най-лекия омар. Трябва да възстановим тази котка на Кук.

— Намирам го за твърде препоръчително, сър.

— Ще се наемеш ли да го направиш?

— Не, сър.

— Феодалният дух го изисква.

— Без съмнение, сър.

— Някой от ония средновековни васали би си потрошил краката да го свърши.

— Не е изключено, сър.

— Ще ти отнеме не повече от десет минути. Можеш да използваш колата.

— Боя се, че все тъй се налага да ви разочаровам, сър.

— В такъв случай явно ще трябва да се справя сам. Остави ме, Джийвс, искам да помисля.

— Много добре, сър. Дали едно уиски със сода не би подпомогнало мисловната ви дейност?

— Rem acu tetigisti. — отвърнах.

Останал сам, аз посветих на проблема целокупната мощ и слава на Устъровия мозък, но планината, след като прилежно се напъна, не роди и умряла мишка. Колкото и да се мъчех, не можех да открия начин да върна котката в квадратче А, без това да включва среща с татко Кук и неговия камшик, а аз нямах ни най-малко желание последният да свисти около кълките ми. Мъжете от рода Устър са беззаветно храбри, но има неща, пред които дори те трепват, та пушек се вдига.

Все още тънех в размисъл, когато отвън долетя бодър вик и кръвта се смръзна в жилите ми при вида на появилия се с маршова стъпка майор Планк.

Причината в кръвоносните ми съдове да настъпи споменатото смръзване едва ли се нуждае от бележка под линия. И най-непроницателното око можеше да прозре цялата деликатност на положението ми. С крадена котка в къщата и майор Планк сред присъстващите, аз изпитвах всичките терзания на представител на престъпните класи, който е задигнал кралския скиптър и след като го е укрил сред покъщнината си, вижда как шефът на Скотланд Ярд му цъфва на прага. Дори по-лошо, защото скиптрите поне си траят, докато котките — не. Специално тази ми бе направила впечатление на, общо взето, сдържано животно, задоволяващо се с кротко мъркане, но откъде можех да знам дали, впечатлена от непознатата обстановка и липсата на своето нечифтокопитно другарче, няма да нададе някой и друг вопъл? Достатъчно бе едно-единствено измяукване и аз бях за мустака.

Помня как леля Агата веднъж ме накара да заведа противното й отроче, младия Томас, на една пиеса в Олд Вик, озаглавена „Макбет“. Томас през цялото време спа, но на мен представлението доста ми хареса и поводът да го спомена сега е една сцена, в която Макбет (така се казваше главният герой, макар че, ако питате мен, жена му беше къде-къде по-главна) дава голям банкет, а призракът на някой си Банко, когото той наскоро бе убил, нахлу през вратата, целият облян в кръв. На Макбет бая му се разтрепериха мартинките, което не пропуснаха да сторят и моите сега при вида на Планк. Аз се заблещих насреща му, както той самият би се блещил на някой скорпион, ако го откриеше сгушен в пижамата му. Самият Планк обаче беше свеж и росен като маргаритка.