Майкъл Муркок - Руническият жезъл

Най-сетне изкачиха върха и спряха, задъхани от усилието.

— Другата страна на острова е също толкова пуста — изпъшка д’Аверк, после внезапно вдигна ръка. — Кълна се в Очите на Березенат! Човек!

Хоукмун проследи накъде сочи приятелят му.

И наистина, долу по тесния бряг крачеше човешка фигура. Непознатият спря, вдигна глава към тях и им помаха с ръка, давайки им знак да слязат при него.

Все още обхванати от съмнението, че са жертви на халюцинация, двамата се заспускаха по склона и доближиха непознатия. А той стоеше, опрял юмруци в хълбоците си, разкрачил крака и ги очакваше усмихнат. Хоукмун и д’Аверк спряха недалеч от него.

Мъжът бе облечен в причудливи архаични одежди. Дълъг кожен елек скриваше мургавите му гърди, оставяйки ръцете му съвсем голи. В червената му вълнена шапка беше затъкнато фазаново перо, а изпод нея се подаваха няколко немирни рижави кичура. Бричовете му бяха напъхани във високи поизносени ботуши. Беше привързал на гърба си тежка бойна секира, потъмняла от засъхнала кръв, и ако се съдеше по нащърбеното ос: трие, очевидно доста често влизала в употреба. Лицето му бе костеливо, със зачервена от слънцето кожа. Воднистосините му очи ги разглеждаха насмешливо.

— Както гледам, вие двамата трябва да сте Хоукмун и д’Аверк — почна той със странен акцент. — Казаха ми, че рано или късно ще се появите тъдява.

— А вие кой сте, господине? — попита надменно д’Аверк.

— Амче как, аз съм Орланд Фанк, дорде не речеш. Орланд Фанк на вашите услуги, почтени господа.

— На този остров ли живеете? — попита Хоукмун.

— Случвало се е да живея и на него, но не и сега, дорде не речеш. — Фанк смъкна вълнената шапка и отри потното си чело. — Може да съм станал и пътешественик. Също като вас, както гледам.

— И кой ви каза за нас? — понита Хоукмун.

— Амче имам един брат. Трябва да го знаете, все се конти с едни странни доспехи и злато…

— Рицарят в Черен кехлибар и Злато! — възкликна Хоукмун.

— Чувал съм да му викат и по тоя тъповат начин. Едва ли ви е разправял за своя недодялан брат, а?

— Не е. Та кой сте вие?

— Нали ти казах — Орланд Фанк. Аз съм от Старе Брае — това е на Оркни, ако не знаеш…

— Оркни ли? — подскочи Хоукмун и неволно стисна дръжката на меча. — Това не е ли част от Гранбретан? Един остров далеч на север…

Фанк се засмя.

— Ти само речи на някой оркниец, че е от Тъмната империя, и ще видиш как ще ти изтръгне езика заедно със зъбките! — Той махна извинително с ръка и продължи: — Ние там така се разправяме с враговете, дорде не речеш. Не сме чак толкоз изтънчени кат’ някои други.

— Значи Рицарят в Черен кехлибар и Злато също е от Оркни… — произнесе замислено д’Аверк.

— Какви ги приказваш, бе, човек? Онова конте с неговите нафукани маниери и лъскави костюмчета да е от Оркни! — Орланд Фанк се засмя гръмогласно. — Нее, — хич не е оркниец той! — Фанк изтри бликналите от смеха сълзи с шапката си. — Откъде ти дойде пък тази муха?

— Нали каза, че ти бил брат?

— Така де. В духовен смисъл. Може и във физически. Май съм забравил. Толкова години минаха, дорде не речеш, откакто за]фьв път се срещнахме.

— И какво ви събра?

— Една обща кауза, дето се казва. Споделени идеали.

— Да не би случайно името на тази кауза да е Руническият жезъл? — промърмори Хоукмун, но достатъчно силно, та събеседникът му да го чуе.

— Може и така да е.

— Май не си от приказливите, приятелю Фанк — подметна д’Аверк.

— Аха. Ние оркнийците сме хора мълчаливи — усмихна се Орланд Фанк. — Мене например там ме имат за голям бъбривец. — Последните думи бяха произнесени с гордост.

Хоукмун посочи с пръст зад гърба си.

— А онези чудовища и странните облаци, които видяхме вчера? Те също ли имат нещо общо с жезъла?

— Не съм виждал никакви чудовища. Нито пък облаци. Тук съм отскоро.

— Някакви гигантски летящи дракони ни докараха на този остров — обясни Хоукмун. — Сега вече разбирам защо. Бас държа, че те също служат на Руническия жезъл.

— Може и право да казваш — кимна Фанк. — Обаче това не е моя работа, господарю Дориан.

— Дали пък жезълът не е предизвикал и корабокрушението? — продължи ядосано Хоукмун.

— Че кой може да знае? — отвърна Фанк, нахлупи шапката над челото си и се почеса озадачено по брадата. — От мен се искаше да ви докарам лодка и да ви обясня къде е най-близката обитаема земя.

— Докарал си ни лодка? — попита изумен д’Аверк.

— Аха. Не е от луксозните, но пък я бива да плува из моретата. Двамата ще се поберете в нея.