Майкъл Муркок: Руническият жезъл

— Какво има?

— Дошъл е барон Мелиадус фон Кройден, миледи. Настоява да разговаря с вас. Въпросът не търпял отлагане.

Флана вдигна тежката маска и я намести върху раменете си. Помисли още малко върху съобщението, сетне поклати глава. Защо да не се срещне с Мелиадус? Може би баронът носи някакви вести за д’Аверк, когото ненавиждаше. Ако е малко по-хитра, ще научи всичко, каквото й е нужно.

Ами ако Мелиадус поиска да се любят, както предишния път?

Какво пък толкоз, ще го отпрати и отново ще се усамоти.

Тя лекичко наклони маската с изображение на жерав и каза:

— Поканете барона.

Огромните платна бяха изпънати до скъсване от вятъра. Корабът се носеше по гладката повърхност. Небето беше ясно, океанът — съвсем спокоен, като огромно лазурно езеро. Бяха вдигнали веслата; а гребците се настаниха на горната палуба. Облеченият в оранжево и черно боцман се покачи на мостика и спря до Хоукмун, който бе зареял поглед към морската шир.

Златистите къдрици на Дориан се вееха, виненият му плащ плющеше. Красивото му обветрено лице бе по-загрубяло от преживените в последно време премеждия, а черната перла в челото му бе изгубила някогашния си блясък. Той кимна тежко в отговор на приветствието на боцмана.

— Сър, наредих да вдигнем всички платна и да поемем край брега на изток — докладва боцманът.

— Кой ви даде този курс?

— Ами, никой, сър. Но предположих, че след като се отправяме към Днарк…

— Нямам никакво намерение да плавам към Днарк, уведомете кормчията.

— Но нали странният рицар — Рицарят в Черен кехлибар и Злато — каза, че…

— Не съм негов слуга, боцмане. Поемаме към открито море. Към Европа.

— Към Европа ли, сър? Мога да ви уверя, че след като, спасихте Нарлийн, ние сме готови да отидем с вас навсякъде. Давате ли си сметка обаче какво огромно разстояние ни дели от Европа, колко голям е океанът, който трябва да пресечем, какви бури…

— Да, зная. Но въпреки това поемаме към Европа.

— Както заповядате, сър. — Боцманът се завъртя и даде нови нареждания на кормчията.

В това време д’Аверк излезе от каютата и се изкатери по стълбата. Хоукмун го посрещна усмихнато.

— Добре ли спа, приятелю д’Аверк?

— Ами, добре! Може ли да се спи на борда на това проклето люшкащо се корито? Май ми е писано да прекарам в мъчително безсъние половината от времето, през което съм с теб, Хоукмун. Е, успях малко да подремна. Човек не би могъл да се надява на повече в подобни условия.

Хоукмун избухна в смях.

— Когато преди час надникнах в каютата, ти хъркаше оглушително.

Д’Аверк учудено вдигна вежди.

— Така ли? Значи си ме чул да дишам тежко. Опитвах се да не вдигам шум, за да не преча на останалите, но, изглежда, настинката ми — същата, която хванах на този проклет кораб — прераства в нещо по-сериозно и ще ми причинява нови неприятности. — Той повдигна кърпичката си към устата си.

Д’Аверк беше облечен в синя широка копринена риза и алени бричове, затъкнати в кожени ботуши, а в колана си беше препасал сабя и кортик. Около загорялата му шия бе завързано пурпурно шалче, а дългата му коса бе прихваната отзад с гривна. По аскетичното му лице играеше познатото насмешливо изражение.

— Но добре ли чух преди малко? — попита той. — Вярно ли е, че нареждаш на боцмана да поемем към Европа?

— Точно така.

— Значи не си се отказал от идеята да се върнем в Медния замък и да забравим поредните напътствия на Рицаря в Черен кехлибар и Злато, който искаше да отнесеш ей този меч на съвсем друго място. — Той посочи тежкия меч, увиснал на пояса на Хоукмун. — А поточно в Днарк, където щял да послужи за нещо на Руническия жезъл.

— Ако дължа нещо, то е на мен и на моите най-близки роднини и нямам никакво намерение да служа на някакъв си легендарен предмет, за който дори не е сигурно, че съществува.

— Доскоро не би повярвал и в свръхестествените сили, които крие в себе си Мечът на зората, нали? — напомни му д’Аверк. — Ала сам видя призрачните войни, които се материализираха при първия ти зов, за да ни спасят.

Някаква тъмна сянка пробягна по лицето на Хоукмун.

— Така е — съгласи се неохотно той. — Но въпреки това твърдо съм решен да се завърна в Медния замък, стига това да е възможно.

— Никой не може да твърди със сигурност в кое измерение е замъкът в момента.

— Зная. Мога само да се надявам, че е в същото измерение, в което сме и ние? — Последните думи Хоукмун произнесе така, че да приключи неприятната тема. Д’Аверк повдигна вежди за втори път, сетне се спусна обратно по стълбичката, като си подсвиркваше безгрижно.