Точно по това време все по-често си спомняше за неприятната среща с човека и неговите кучета. Сега през деня спеше дълбок сън, а на лов излизаше само нощем.
Веднъж заскита към селото. Отначало се колебаеше дали да го заобиколи или да тръгне по пътищата, по които ходеха хората. Както лежеше в засада на около тридесет метра от къщите, върху бялата пелена видя черно петно. Козината му настръхна, не се поколеба и направо се спусна.
От мига, когато подскочи от земята, до мига, в който цапна с лапа черната домашна котка, измина секунда. Нападнатата котка яростно съскаше, виеше от страх и се влачеше по корем. Странно, но котаракът й позволи да се отскубне.
На другия ден хората различиха следите на хищника и се приготвиха да му одерат кожуха, но хитрецът не чакаше да го пипнат и навреме изчезна.
Природата навличаше зимната си премяна и за животните по полята, при водите и из гъстите гори идваше тежко време.
Човекът, който при есенното ловуване не щадеше отделни екземпляри от едрия дивеч, сега по всякакъв начин се стремеше да помогне на полезния дивеч. Носеше храна, преди всичко на едрия, но и на дребния полезен дивеч. Колкото повече се грижеше за животните, толкова по-настойчиво преследваше хищниците, които заедно със суровото годишно време върлуваха повече от вихрушките, снеговете и мразовете.
От началото на зимата дивият котарак с нарастваща загриженост наблюдаваше следите на едрия дивеч, на по-дребните гризачи и птици. Упорито вървеше от старото си убежище в източната част на Велка Фатра на запад. Около Коледа стигна границите на Моравия. На места беше единственият едър хищник из обширните гори, другаде пък виждаше следи на дива котка. Няколко пъти откри рис, по-често попадаше на лисичи следи, а веднъж му се мярна и вълк.
Там, където не се чувстваше съвсем безопасно, той грижливо си издирваше скривалища. Гледаше да не се приближава не само до човека, но и до друг хищник, с който трябваше да започне борба на живот или смърт. Това се отнасяше най-вече за среща с рис или вълк, защото и те се местеха от изток на запад, от по-бедните към по-богатите с храна местности.
Дебелият кожух пазеше тялото му от студа, но непокритите с козина места по главата му мръзнеха. Нежни ледени кристалчета полепваха по мустаците, миглите и носа му. Понякога студът покриваше муцуната му с ледена черупка и снегът, останал в козината при пълзенето, не се топеше, а се полепваше по кожата.
Денят не се различаваше много от нощта. Развиделяваше се късно, към пладне небосклонът се покриваше с възрозови сияния, а следобед цветът му бързо избледняваше, докато напълно се слееше в сивия мрак. После целият край потъваше в безкрайна тъмнина, в дълбока зимна нощ.
Снегът се трупаше непрекъснато. Имаше дни, когато розовият оттенък на небосвода изобщо не се появяваше и посред бял ден горите тънеха в сива тъмнина и мраз.
Гладните нощи идваха една след друга и самотният скитник трябваше да продължи през деня, докато изрови от замръзналата земя мъртва мишка или след дълги усилия успее да хване вкочанясало птиченце.
Недостигът на храна усилваше жестокостта на всички хищници. Те бягаха за плячка, криеха се от човека, преследваха животните, които, гонени от инстинкта за самосъхранение, се втурваха към труднопроходимите гъсталаци.
Веднъж котаракът попадна на неприятел. Беше кокалест лисугер, който се криеше между едрите камъни. Щом видя котарака, лисугерът се притисна към земята и козината му настръхна. Поотвори муцуна и застрашително заскимтя. Козината по гърба на котарака също се наежи и той вирна опашка. Известно време се гледаха един друг, в очите на котарака святкаше зелено-сив огън, а в очите на лисугера — нещо като добродушна предизвикателност. Макар че бяха твърде отслабнали, двете животни имаха красив цвят на козината и таяха в себе си известни сили.
Щом лисугерът застана на крака, като предизвикателно скимтеше, котаракът със светкавична бързина скочи напред. Опита се да впие зъби в шията му, но лисугерът побягна. При този неопределен скок той се оказа подготвен и удари врага с лапата си.
Яростта му все повече нарастваше и кипеше неукротима. Легна върху снега и замига с очи. Лисугерът не можеше да направи нищо по-добро от това също да легне.
Сега съперниците се гледаха един друг по-дълго, отколкото в началото. Скимтяха и всеки се готвеше да задуши другия или пък просто да се оттегли от полесражението.
Котаракът наблюдаваше муцуната на лисугера, реши да я стисне със зъби и в същия миг се нахвърли. Лисугерът и сега се отскубна, но не толкова далеч, че да избегне зъбите му. Той ловко се изви и подгони котарака, стигна го, но не го уплаши кой знае колко.
Читать дальше