Владимир Пазоурек - Краят на скитника

Кичестите корони на старите букове бяха тъй близко една до друга, че образуваха почти непрогледен свод. Дори и по пладне, когато слънцето грееше най-силно, в гората бе тъмно. От изгрев до залез навсякъде цареше неизменен полумрак. Ако някой случаен слънчев лъч пробиеше гъстата мрежа от листа и клони и докоснеше земята, той си оставаше съвсем самотен.

Тъй като в буковата гора не растяха храсталаци, дивите животни не намираха достатъчно удобни скривалища и идваха тук само нощем. Въпреки всичко тук имаше живот, някои представители на животинския свят бяха обикнали сивата тишина на стария буков лес.

От сутрин до вечер в короните бе шумно, понякога гъмжеше от пойни птици, имаше сови и различни други пернати обитатели. Соколът и ястребът живееха тук открай време. И по земята спокойствието бе само привидно — по-голямо денем, несравнимо по-малко през нощта.

Около най-високия бук нищо не помръдваше, короната щедро се разпростираше и образуваше нещо като огромен чадър. Земята, на места обрасла с мъх, най-често бе гола или тук-там покрита с опадали листа.

Внезапно повея лек ветрец, докосна листата, сякаш ги опипваше с нежните си пръсти, после прелетя към полето и отново навсякъде настъпи мъртва тишина.

Най-после долу на земята, близо до бука, нещо мръдна едва забележимо и за най-проницателното и зорко око. Животинката беше сигурна, че никой не я е видял. Знаеше, че ако бъде все така предпазлива и не показва безразсъдно присъствието си, походът за храна ще свърши тъй добре, както вчера и завчера, както всеки ден в нейния живот.

Всъщност полската мишка досега винаги избягваше навреме неприятностите и се движеше тъй, че да не привлича вниманието на враговете си.

Щом уловеше нещо със зъби, тя бързо изчезваше с него в дупката, наследена от прародителите. Ходеше за храна и денем, и нощем, спеше само по време на почивките.

Буковите жълъди започваха да зреят и беше лесно да се намери някой от вкусните, преждевременно опадали плодове. Повечето се търкаляха наблизо до мишата дупка, най-много на около два метра. Какво като не са узрели или пък са ги нападнали насекоми — мишката не се отказваше нито от едните, нито от другите.

Колко пъти се завъртя непрестанно търсещата й главичка, колко стъпчици, завои и връщания назад, докато плахото животинче стигне мястото, където лежаха жълъдите. Всеки допир до някой лист, всяко невнимателно изшумоляване предизвикваха в мишката неописуем страх.

Връщаше се и пак излизаше, бягаше зигзагообразно на всички страни и отново се приближаваше към главната диря, като търсеше със страст на колекционер дребни горски плодове. Най-сетне зорките й очи съзряха жълъд. Грабна го веднага с крачета, гризна черупчицата, но повече не се осмели и побягна с жълъда към дупката.

Измина метър, два, а от третия едва половината, когато по ствола светкавично пробягна див котарак. Дори не докосваше гладката букова кора. Разтвори острите си, извити нокти още преди да скочи. Мощното тяло на хищника, дълго заедно с опашката повече от метър, допря земята с такава лекота, каквато трудно би могло да се опише.

Мишката се уплаши, изтърва жълъда и се опита да бяга. Втурна се към дупката, но котаракът я закри с гръб. Дясната лапа стигна мишката, но тя още дишаше. Въртеше се лудо и лекичко пищеше. Това бяха звуци на ужаса, на страха от близката смърт. След две секунди мишката се разтрепера и инстинктивно се опита с бягство да спаси живота си.

Каква безнадеждност, какъв безумен опит!

Щом дребната жертва, с която почти редовно дивите котки започваха ежедневния си лов, понечи да избяга, котаракът я сграбчи в лапи. Мишката се гърчеше от болка и озлобеният хищник я удари за последен път. Всичко останало трая само миг. След мишката гората отново потъна в тишина и никой не разбра за смъртта на дребното създание.

Добре започна старият хищник, но само една-единствена мишка бе твърде малко за стомаха му. Неговият дълъг опит на диво животно, неговите инстинкти, сили и жестокост — всичко това предполагаше успешен край в борбата за храна.

Щом котаракът излезеше на лов по тъмно, всъщност той продължаваше дейността, с която бе привършил на разсъмване.

Първото, което направи, след като мишката изчезна зад зъбите му, бе да се притисне към земята. Дълго се излежаваше така, прозяваше се, като примижаваше с клепачи и близваше от време на време козината си. После разроши с възрозовата си муцунка опашката си и измъкна предните си лапи. Котаракът кроеше планове за предстоящия лов. Той беше най-силният хищник в буковата гора. Единственото, което би могло да го сломи, бе гладът, но до жестокото гладуване имаше още доста време.