Владимир Пазоурек - Краят на скитника

Лятото вече подаваше ръка на есента, а утрините и вечерите при езерото навличаха прозрачните одежди на въздушните па̀ри, които меняха цвета си според слънцето. Сиво-синята мъглявина над водната повърхност, веднъж гъста, друг път по-рядка, сутрин бе оцветена в розово и най-после в златисто. Вечер ставаше обратното. Залезът обагряше водните изпарения в червеникави оттенъци и воалите мъгла побеляваха, сякаш бяха поръсени с мляко.

Съвсем различни от буковата гора бяха условията за живот на дивата котка. В тъмния лес цареше тишина, там често и вятър не проникваше през дърветата, а при езерото беше оживено още преди да се съмне. Дори и при най-слабия ветрец, който духаше над водната повърхност и многократно я набръчкваше през деня, се разшумоляваха нагъсто избуялите острици и папур. И най-нежният полъх разклащаше крехките стъбла и те предаваха вълнението си нататък по водната шир.

От изгрев до залез над езерото се носеха безброй птичи гласове, жабите квакаха най-силно привечер, когато над водата застанеше червеникавото кълбо на слънцето. Кътчетата ехтяха от монотонни концерти в привидно еднакво и не съвсем нежно звучене. От време на време внезапно се обаждаше двойка дърдавци и дивите патици, водни кокошки и гмурци не им оставаха длъжни.

Ако не беше това богатство, което езерото предлагаше на котарака, той отдавна би заминал оттук, но инстинктите не му позволяваха да напусне преждевременно изобилната празнична трапеза.

Колко труд му струваше, докато се научи да открива гнездата, грижливо скрити в непристъпни, усамотени места на езерото. Що път извървя, що наблюдения направи, докато разбере къде се крие плячката, къде изчезва и откъде го наблюдава!

Не беше лесно да плува на зиг-заг, да затъва в блатата и да се промъква между острицата и заплетените като лиани водни треви, от чийто лабиринт краката трудно излизаха на сухата земя. Скривалището на жертвата, което днес откри, трябваше да нападне чак през нощта, щом птиците се приютят в гнездата си.

Природата обаче беше надарила тия наглед беззащитни птици със зорка бдителност и всички обитатели на старото езеро вече знаеха, че между тях се е появил неприятел, и все гледаха да избягват срещите с него.

Колко пъти, точно преди да скочи, котаракът трябваше да се свие в блатото или във водата съвсем близо до птичите гнезда! Дивите патици и гмурците имаха навик да въздишат по време на сън и това дразнеше котарака.

Нощните звуци на водните птици възбуждаха апетита му за крехко патешко месо и едновременно с това го принуждаваха да бъде предпазлив. Пък и не беше толкова хитър, за да разбере дали плячката спи или дебне.

Новото убежище го привличаше сутрин и вечер с друг вид лов. В западната част на езерото започваше песъчлив канал, който в продълговат залив образуваше нещо като отделно езерце. Скоро, след като се засели при езерото, котаракът съзря във водите му златистите пъргави тела на шарани и каракуди. Не му се случваше за първи път да намира тия люспести обитатели на водите. Спомни си вкуса на рибешко месо, но да се хване плячка, която беше защитена от водата и умееше да изчезва в дълбочините, не беше проста работа.

Даже и за човек, надарен с опит и рибарски принадлежности, това не беше лесна задача, а още по-неизпълнима бе за хищника, който имаше само зъби, нокти и ловкост.

Котаракът умееше да плува добре и беше доста издръжлив, но риба можеше да улови само в плитчините. Затова по цели часове търсеше удобни места, където най-лесно щеше да я нападне. Едно от тях беше кътче в залива, обградено от песъчлив нанос.

Там той сядаше, търкаляше се и дълго време втренчено гледаше във водата. Веднъж забеляза как шарани бавно плуваха с неподвижни опашки и със стърчащи над повърхността гръбни перки. Тъкмо вече се готвеше да се хвърли върху най-близкия, когато внезапно между люспестите ленивци се появи щука. Тя връхлетя така енергично, че котаракът се изплаши от разбунтуваната вода.

Откритието, че във водата се беше появил разбойник от света на водните хищници, не му донесе особена радост, но трябваше да се примири. Извлече си поука, че има животни, които знаят да ловят риба по-добре, отколкото той можеше. Лежеше върху пясъчния нанос и наблюдаваше птицата с приказно оцветени пера, която се люлееше на повърхността и втренчено гледаше надолу към дълбините.

Едрата чапла беше знаменит риболовец. Начинът й на лов се харесваше на котарака. Все пак тежкото тяло на дивата котка не можеше да се сравни с лекотата на чаплата.