Генадий Парашкевич - Шпионин в юрския период

— Слушайте, Хесъп, вие ме смятате за идиот!

— Не, ти не си идиот, Ел. За твое щастие животът на родителите ти е протекъл нормално. Щитовидната ти жлеза е в ред, организмът ти е снабден с достатъчно йод, жлезите ти с вътрешни секреции функционират нормално. Говоря като лекар, можеш да ми вярваш. Не за първа година наблюдавам организма ти. Кожата ти не е пигментирана до черно, адисоновата болест те е отминала. Ти си нормален, Ел. Но си нормален не в нашия смисъл.

Той искаше да продължи, но аз яростно ударих с юмрук по водата:

— Престанете!

— Добре — каза той, като си допи кафето.

Затова пък шефът не беше развълнуван като Хесъп. Още от вратата ми протегна ръце и заситни към мен:

— Ел! Това беше най-кратката ти операция!

Не ми беше до комплименти. Веднага помолих за магнитофон.

Шефът и Хесъп въпросително ме загледаха.

„А-а-а!… — досетих се аз. — Все пак чакат какво ще им кажа, нали съм победител.“

Включих магнитофона.

Пращене, шепот, скърцане…

Като омагьосани следяхме касетата и трепнахме едновременно, изведнъж. Трепнахме от внезапното, втурнало се в стаята шумно дишане на подгонен човек, от изстрела, прорязал шумовете, и накрая от безумния вопъл. Нечовешки, див, мъртъв вопъл!…

Шефът намръщен се протегна към копчето за изключване, но аз го спрях. Дивият вопъл, който толкова ни порази, вопъл на безумец, вопъл на полудял човек, принадлежеше не на кого да е, а на самия Джек Бернман — големия професионалист…

— Господи! Господи! Господи! — крещеше Джек вече вяло, покорно и унижено: — Господи! Господи! Господи!…

И все така до края на лентата:

— Господи! Господи! Господи!

Хесъп потресен вдигна към мен очи, но шефът не позволи на доктора да заговори — пъхна магнитофона в джоба си, сложи на масата лист, „писалката“ и заповяда:

— Пиши!

Погледнах го и се засмях. Той изобщо не искаше да знае какво се е случило с Джек… Задоволих се само с тази усмивка… Седнах, притеглих листа и свалих капачката на писалката.

Но за какво да пиша?

За страха?…

Какво пък, трябваше накрая да си призная — ние, сътрудниците на Консултацията, с години тренираме своята плът и нерви, постоянно, всеки ден, всеки час, от всеки и винаги се страхуваме. Не напразно сменяме толкова често жилищата си, не напразно фактически не завързваме познанства.

Сериозните вестници ту с радост, ту с тревога осведомяват потресените си читатели за уреди, които превръщат всяка вътрешна електрическа верига в система от подслушвателни точки; същите вестници съобщават на читателите си за безшумно, почти абсолютно оръжие и всички ние, притежателите на това оръжие, постоянно и от всичко се страхуваме. Страхуваме се от коктейла си, защото в чашката ни може да е скрит миниатюрен предавател. Страхуваме се от клечката за зъби, защото в нея може да се намира магнитофон. Страхуваме се от жените, защото в дрехите им може да се скрие телекамера. Страхуваме се от табакерата в ръката на събеседника си…

По дяволите! Срещу мизерна сума по всяко време можеш да се снабдиш с приемник, който автоматично може да се унищожи, ако някой друг, освен собственика му, реши да прослуша тайно записания разговор. Захранването на такава апаратура не е проблем — тя функционира посредством радиовълните, разсеяни в ефира на планетата.

Великата тайна война, която сме обявили сами на себе си!

Общество, лишено от частен живот!

А когато хората престанат да вярват на всички и на всичко, нима това няма да бъде краят?…

Преди да започна да пиша, съобщих на шефа:

— Установих контакт с хората на Номън.

— Зная — каза той търпеливо. — Пиши.

— Не бива да оставам в града.

— Зная. Няма да останеш тук… Още повече, че документацията, отнасяща се до машината на Парк, вече е в наши ръце.

— Но аз не съм носил никаква документация!

— Не си имал такава задача. С това се занимаваше Джой. Ти великолепно отвлече вниманието от нейните действия.

Джой! Още една измама… Какво пък, още по-добре… Можех да направя извода… Пръв беше убит Бериман, втори Форман, после пазача на сейфа, а аз лично оставих в горските блата още двама души. Вероятно още някой е умрял на магистралата… И всичко това, за да се отвлече вниманието от Джой!

Какъв извод е това?

Нима Лесли се е лъгал, като казваше: престъплението не се изкупва?

Изругах се наум и нахвърлих върху листа същността на операцията.

— Кой ви се обади по телефона, когато се готвех да тръгна срещу „Травъл“?