Едит Парджетър - Вълче биле

Той почука тихо на вратата с мисълта, че ще му отвори Олдит или Елфрик, но чу гласа на самата Рихилдис, която извика спокойно отвътре:

— Кой е?

— Кадфел! Отвори, искам да поговорим.

Името му й беше достатъчно. Тя отвори нетърпеливо вратата и протегна ръка, за да го въведе в кухнята.

— Шшт, тихо! Олдит заспа в моето легло, а Елфрик вътре в стаята. Мен сън не ме лови, затова седях тук и мислех за моето момче. О, Кадфел, не ми ли носиш поне мъничко утеха? Ще му помогнеш ли, ако можеш?

— Той е добре и все още е на сбобода — каза Кадфел, докато се настаняваше до нея на пейката. — Но те предупреждавам: не знаеш нищо, ако някой те попита. Можеш да кажеш истината, че не е идвал тук и че не знаеш къде е. Така е по-добре!

— Но ти знаеш! — мъжделивата светлина от светилника бе изгладила бръчките на годините по лицето й и сега то изглеждаше озарено от меко сияние. Беше красиво. Кадфел не й отговори. По-добре беше да казва истината, когато твърди, че не знае нищо.

— И това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — прошепна тя.

— Не, мога да ти дам дума, че момчето никога не е причинявало зло на своя пастрок. Зная това. А истината ще излезе наяве. Не се съмнявай!

— Не, не се съмнявам… само помогни да се разкрие. О, Кадфел, ако не бе дошъл, щях да изгубя надежда. И все разни досадни дреболии и ядове, когато единственото, за което мога да мисля, е Едуин. Погребението на Жерваз сигурно ще бъде утре. Вече не мога да искам да се грижат за коня му, а с тези пътници, които се стичат тук преди празника, манастирът се нуждае от всяко място в конюшнята и ще трябва или да го преместя, или да го продам… Но Едуин ще го иска, освен ако… — тя поклати разсеяно глава и не доизказа опасението си. — Казаха ми, че ще му осигурят обор и сено, докато намеря конюшня другаде. Може пък Мартин да го прибере…

Толкова ли бе трудно, мислеше си ядосан Кадфел, да й спестят подобни дребни притеснения, поне за няколко дни. Тя се бе приближила малко повече до него и сега рамото й докосваше неговото. Приглушените им гласове в слабо осветената стая и топлината, която идваше от жаравата в мангала, го върнаха много години назад към една тяхна тайна среща в бараката на баща й. По-добре не се заседявай, каза си той, че съвсем ще се разнежиш!

— Рихилдис, дойдох да те питам нещо. Всъщност съпругът ти оформял ли е окончателно някакъв документ, с който обявява Едуин за свой наследник?

— Да — тя беше изненадана от въпроса му. — Беше напълно редовен, ала, естествено, договорът с манастира е с по-късна дата и го обезсилва. Или поне… — тя изведнъж осъзна, че споразумението също не бе узаконено. — Разбира се, то вече не важи. Значи завещанието за Едуин остава в сила. Тъй трябва да е, нашият адвокат го бе съставил, както си му е редът. Имам го черно на бяло.

— Значи всичко, което понастоящем дели Едуин от имението му, е опасността от задържането му за убийството, което, и двамата знаем, не е извършил. Кажи ми, Рихилдис, ако си наясно: да предположим, че ни постигне най-лошото — което не бива, а и няма да се случи — и обвинят Едуин в убийството на съпруга ти… какво ще стане тогава с Молили? Манастирът няма право на претенции, момчето също не може да го наследи. Кой става наследник?

Тя успя да запази самообладание и се замисли как би трябвало да се разпореди законът с оставеното от съпруга й.

— Предполагам, че като вдовица ще получа дела, който ми се полага. Но имението може да се върне единствено в ръцете на сюзерена, тоест графа на Честър, защото няма друг законен наследник. Той ще може да се разпорежда с него, както намери за добре. Може да го даде на всеки, който се ползва с благоволението му из тия места. Следващият притежател спокойно би могъл да бъде и наместник Прескот или някой от хората му.

Това бе самата истина и тя лишаваше всички тук, с изключение на Едуин, от възможност да получат някакви облаги от смъртта на Бонел. Поне материални. Враг, обладан от достатъчно силна ненавист, би могъл да намери значителна изгода и в самата смърт и все пак това изглеждаше твърде краен акт по отношение на един човек, далеч не краен независимо от мнението на Едуин за него.

— Сигурна ли си? И няма ни племенник, ни братовчед някъде из графството?

— Не, иначе нямаше да ми обещае Молили за Едуин. Много държеше на своята кръв.

Онова, което в момента занимаваше мисълта на Кадфел, бе евентуалната възможност някой, загрижен за собственото си благосъстояние, да е решил с един удар да премахне Бонел и Едуин, осигурявайки задържането на момчето за убийството на пастрока. Но очевидно тази догадка бе далеч от истината. Никой нямаше основание да разчита, че отчужденият имот на Бонел ще стане негова собственост.