Борис Пастернак: Страстната седмица

Все още мрак навред цари.
Така е млад всемира,
че сводът от звезди гори
и всяка като ден искри,
земята ще проспи дори
Великден — тъй се умори
да й четат псалтира.

Все още мрак навред цари.
Тъй рано днес навред е,
че — сякаш вечност — между три
пресечки сам се разшири
площадът пуст и до зори
лежи хилядолетие.

Земята гола зъзне вън
и няма как без расо
с камбаните да сипе звън
и в хора да приглася.

И от велика сряда чак
до страстите Христови
лети водата в буен бяг
и бреговете рови.

Лесът е гологлав и гол,
пред мъките на кръста
очи в земята е забол
в молитва, сбит на гъсто.

А тук, на тесен тротоар
стълпени — тъжна гледка, —
дърветата се взират с жар
в църковните решетки.

И ужас в погледа гори,
и мятат се в тревога,
пристигат паркове, гори,
земята треска я мори —
погребват всички бога.

И греят царските врати,
и черни кърпи, и пламти
верига вощеници,
и шествие — лица в сълзи,
светата плащаница,
и вън се дръпват две брези
пред гъстата редица.

И шествието като в сън
върви по тротоара
и внася в притвора отвън
и глъчка пролетна, и звън,
и дъх на нафора издън
земя, и топла пара.

И ръси март пред входа сняг
за сетния сакат бедняк —
дошъл е сякаш че добряк
с ковчег, отворил е капак
и кани всички гости.

И вътре пеят до зори,
и поридал си доста,
навън фенерите дори
в молитва бърза да смири
псалтир или апостол.

Но в презнощ сглъхват твар и плът,
слова запролетени
им шепнат, че и тоя път —
потрай, потрай! — ще победят
смъртта — чрез възкресение.