Борис Пастернак: Степ

Ах, чудни разходки из нощната степ.
Безбрежна марина степта е.
Въздиша ковил, звънтене расте
и плач на комари витае.

И облаци в строй с подредени копи —
вулкан връз вулкана — застиват.
Притихва просторът, росата попил.
Люлее, отнася, приспива.

Мъглата — море — ни обгражда отвред,
в чорапите с лепки се впива
и чудно е, сякаш край тихо море:
люлее, отнася, приспива.

Копа ли в мъглата? Кой би познал?
Май нашата слама? Да, тя — на копни.
Дойдохме! Ей нашият сеновал.
Мъгла и степ от всички страни.

Встрани се изнизва Млечният път
и — вървище в гъста пушилка — крени
към Керч; а зад хатите ти секва дъхът:
открит е, открит — от всички страни.

Мъгла — сънотворно. Ковил — като мед.
Изръсен от Млечния път. Погледни:
мъглата топи се и нощ е отвред —
край слама и степ — от всички страни.

Нощта покрай пътя из сенките бди
и с едри звезди го павира,
и как ли отсреща преминал би ти
плета — без да стъпчеш всемира.

Нали разцъфтяха звезди и нали
в нощта, сред буряна се свряла,
овлъгнал пламтеше страхлив муселин
и жаждаше слепнал финала?

Степта и нощта — нека те да решат
кога — да, кога — не… Начало —
Комаров Плач Плава. Мушици Пълзят.
Чорапи — От Лепките — в Бяло.

Покрий ги, любима! Ще се напрашат!
Степта е пред грехопадение!
Тя — цяла обзета, тя — бял парашут,
тя — необуздано видение!