Сергей Павлов - По черната следа

„Пълноправният… — помисли си Франк. — Ето кое е най-важното!“

— Юридическото ти пълноправие не се поставя от никого под съмнение — отговори му Франк. — Но биологическото ти…

— За юридическо право зная, но за биологическо чувам за пръв път — прекъсна го Нортън. — Родил съм се на Земята и от земни баща и майка. Така че ми се махайте от главата с вашите съмнения…

— Ами ако изведнъж се изясни, че природната ти същност не е адекватна на биологическата същност на човека? Да предположим, че е така, тогава?

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да предявя на обществото своите претенции — с пълно право! — подхвана Нортън. — Та нали то ме изпрати извън пределите на родната планета? Нали заради неговото благополучие трябваше да се трудя в Космоса, рискувайки главата си. И вашето Управление на всичкото отгоре не можа да ми осигури космическа безопасност. Та кой ще бъде в края на краищата виновният, ако се открие моята биологическа неадекватност?

— Никой, естествено. Обаче всички ние ще сме виновни, ако не успеем да предпазим хората от заплашващите ги изменения на природната човешка същност.

— Предпазвайте ги. Нима съм против. Но лично мен няма да ви позволя да ме считате за нечовек. Независимо от това дали ви харесва или не моята позиция. За човечеството и за планетата като цяло аз съм абсолютно безопасен. Ако не бях убеден в това, никога нямаше да се върна на Земята. Същото може да се каже за всеки от нашата четворка. И в този смисъл съм готов да гарантирам с главата си за всеки един от нас… Впрочем стига. Аз честно те предупреждавах: дискусията ни ще отведе в задънена улица. Не, не, стига! Освен това ти ме интервюираш, на което нямаш всъщност никакво право.

— Тоест как така? — Франк се обърка малко.

— Ами ето така. Първо трябва да ми дадеш доказателства за моята биологическа неадекватност, а после да започваш какъвто и да било разговор.

— Ние имаме доказателства.

— Пръчката, която сте успели да отнемете от момчето ли?

— Та дори и тя. Била е в ръцете ти известно време и е получила съвършено необясними свойства.

— Опасни ли са те за човечеството?

— Нямаме право да изключваме подобна вероятност…

Нортън премести демонстративно погледа си върху телевизионния стереоландшафт. Почти до самата маса се суетяха предните редици на цяла колония пингвини. „Първият рунд завърши с победата на Нортън“ — помисли си Франк.

— Виждам — каза той, — че не си равнодушен към зрелищата на екрана, но не виждам как си могъл да съчетаеш това със страшния изблик на екраноненавистта си в Космоса…

— За какво става въпрос? — попита Нортън, без да обръща главата си.

— Искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря ли?… Добре, а за „черните следи“ също ли нямаш представа?

— „Черни следи“ ли? — Нортън погледна изпод вежди Франк. — Какво е пък това чудо?

— Такова чудо, което… Е, да, ти можеш да се изплъзнеш от всякакви улики, в това число и от пеещата пръчка. Но има поне едно доказателство за биологическата ти неадекватност, от което, сам знаеш, не можеш да избягаш. Имам предвид „черната следа“.

Нортън обърна лице към събеседника си и го попита сурово:

— Къде си виждал „черни следи“?

— Аз не съм ги виждал.

— Тогава за какво става дума?

— Все за същото.

— Темата на разговора ни е изчерпана — Нортън стана.

Франк продължаваше да седи и кимна към покрития със сняг бряг и пингвинската компания.

— Случвало ли ти се е да сменяш екрана?

— Не — изсъска Нортън. — Не ми се е налагало.

— А ако пипнеш с ръка този бряг, ще ти се наложи ли?

В очите на Нортън, някъде в самите ириси замря студено пламъче.

— Ще ти направя това удоволствие — каза той тихо, — ще пипна този бряг с ръце, но после…

Нортън стана от масата и потъна до гърди в тълпата пингвини. Приближи се плътно до телевизионната стена. Хавлията се плъзна от едното му рамо, остана да виси на другото и през призрачно-трепкащия слой на синкаво-розовото сияние, възникнало от нарушения стереоефект, Франк можа да разгледа лявата половина на мускулестото му загоряло тяло и шарените бански гащета. Чу се как Нортън потупа демонстративно по стената с длан. „Колко често излишната самоувереност подвежда хората…“ — помисли си Франк.

Оставяйки след себе си стопяващ се шлейф от розово-сини ореоли, Нортън изплува от зоната на стереоефекта. Наметна на раменете си свляклата се хавлия и попита рязко:

— Е?

Франк гледаше мълчаливо заснежения бряг и белите куполи на антарктическите планини.