Сергей Павлов - По черната следа

— Четворка ли? — попита Нортън.

— Да. Золтан Симич загина, а Мъф Аган засега е под въпрос за нас…

— Кога загина Симич?

— Преди около шестдесет часа.

— Можаха ли да намерят тялото му?

— Не.

— Лошо — промърмори Нортън.

— Защо? — попита го Франк с любопитство.

— Ако мъртвото му тяло се намираше във ваше разположение, може би щяхте да оставите живите на мира.

— Не мисля…

— В тази ситуация мен най-малко ме интересува какво мислиш ти — отбеляза разсеяно Нортън. — По-добре се придържай в официалните рамки на своята мисия. Между другото в какво конкретно се състои тя?

— Трябва да ти предложа да влезеш незабавно в контакт с нас, и то на доброволни начала.

— Това ли е всичко?

— Администрацията счита, че засега е достатъчно.

— Засега… Мислиш ли, че подобна мисия има някакъв шанс за успех?

— Ти вече ми даде да разбера колко малко те интересува това, което мисля. Моята задача е да те информирам за нашето откритие и да ти направя съответното предложение. Аз изминах своята част от пътя.

— Да предположим, че съм се съгласил на доброволен контакт. Какво ще следва след него?

— Очевидно тук е възможен само оптималният вариант: с теб ще се заеме науката.

— Но аз не съм някакъв механизъм, който може чисто и просто да разглобиш на малки части, да се изследва молекула по молекула и после да се сглоби отново.

— Едва ли това ще изглежда така драматично. Съществуват методи за друго… — Франк не се доизказа докрай. Помисли си: „Тук логиката е на негова страна…“

— Виждам, че си в затруднение — каза Нортън. — Дали не е поради това, че администрацията на вашето Управление е изучила внимателно актовете на медицинската експертиза и не е намерила в тях нищо особено? М-да… В крайна сметка, нито ти, нито твоята администрация имате право да предричате благополучните изходи от моето положение, още повече да ми давате успокоителни аванси.

— Дейвид, ти така отвеждаш разговора ни в задънена улица, но именно на теб ти предстои да се измъкнеш от нея.

— Разбира се, та нали точно над мен е надвиснала заплахата да бъда раздробен на молекули… Имам намерение да ви направя контрапредложение… — Нортън погледна някъде встрани от събеседника си. — Предлагам ви джентълменски договор. Вие няма да ми досаждате, докато съм жив, а аз ще ви завещая тленните си останки. Тогава се ровете в тях както искате и с каквото искате… Завещавам ви ги заедно с дневника си за наблюдения, в който се задължавам да отразя всички особености на своето… хм… странно битие.

Замълчаха. Нортън попита спокойно:

— Много ли си разочарован?

— Въпросът не се свежда до мен — отговори Франк. — Помислих си за разочарованието, което ще изпиташ ти.

— Когато предложението ми бъде отхвърлено ли? Не се безпокой за мен.

— Ами аз не се безпокоя за теб.

— За Силвия ли?

— Освен Силвия има и планета Земя…

— За планетата аз не съм опасен.

— Готов съм да ти повярвам. Но ти, кой знае защо, не искаш да докажеш това.

— Правото да доказвате каквото и да било го предоставям на вас. В края на краищата туй ви е служебно задължение.

— Трябва да допълня: и човешки дълг. Именно в този смисъл исках да говоря с теб. Като личност с личност.

— Такава дискусия ще ни отведе в задънена улица. Ситуацията, в която се оказахме ние с теб и разпоредителните органи на твоето Управление, излиза извън рамките на днешния морал. Това ни огорчава, но не бива да ни учудва. Човешкият разум засега още не може да предвиди подобни ситуации.

— Вярно — съгласи се Франк, — обаче човешкият разум не може да бездействува в каквато и да било ситуация.

Нортън го погледна мрачно и процеди през зъби:

— Във всеки случай не мога да разчитам на вашето бездействие…

— Ето защо контрапредложението ти няма практическа стойност. И ако всеки от вашата четворка избере същата позиция… Какво ще стане тогава, Дейвид?

— Не мога да отговарям за всеки от четворката. Направих контрапредложението от свое име.

— Опитваш се да се противопоставиш на цялото човечество ли? Надяваш се да издържиш в тази борба?

— Аз предлагам мир, а ти говориш за борба… Между другото, самото човечество не е готово за тази, с ваше разрешение, борба.

— Така ли?… А на какво се базира твоят, позволи ми да кажа, оптимизъм?

— За борбата е нужен повод. Обществото не може да се бори с мен без какъвто и да било повод. Аз съм пълноправен член на обществото, уважавам законите му и считам основателно, че тези закони трябва да защищават мен, пълноправния член. Изразявам ли се достатъчно ясно?