Сергей Павлов - По черната следа

— Нали отдавна не си пътувала никъде, мам? Би ли искала да посетиш… да кажем, Австралия?

— Защо именно Австралия ти дойде наум?

— Неотдавна оттам се върна един мой приятел. Австралия му направила силно впечатление. Той просто е във възторг…

Силвия разглеждаше замислено розовия храст.

— Не разбирам само — каза тя, — ако ти и Дейвид искате, кой знае защо, да ме отпратите някъде, колкото се може по-далеч, защо не сте се сетили за Антарктида?

— Какво общо има с това Дейвид? — учуди се Франк. — Тоест… искам да кажа…

— Няма нужда, бейби, разбирам какво искаш да кажеш. Буквално преди минута, като тръгваше за басейна, Дейвид ми предложи увлекателен круиз около Европа. Континентът е друг, но идеята, изглежда, е същата… Бейби, всичко това никак не ми харесва. Чувствувам, че криете нещо от мен.

— Мам!… — каза загрижено Франк. — Тогава ти просто трябва да приемеш предложението на Дейвид. Сигурно Дейвид знае какво говори…

— Сигурно и ти знаеш. Само аз не зная…

— Зная твърде малко, за да мога да говоря ясно с теб на тази тема. Но, мам, не бива да пренебрегваш предложението на Дейвид. И моят съвет също е да заминеш оттук. Никога не съм ти давал лоши съвети.

— Благодаря ти, мило момче, но твоят съвет ми прилича на предложение да купя нещо със завързани очи. Същото мога да кажа и за съвета на Дейвид… — Силвия въздъхна. — Току-що ми се обади приятелката ми Елен и ме помоли да отида за нещо у тях. Няма да се бавя… Надявам се, че през това време няма да се скарате с Дейвид, нали?

— Що за въпрос? Какво всъщност имаме да делим с Дейвид?

— Нищо освен грижата за моята интересна почивка… Моля ви, бъдете благоразумни.

Силвия излезе. След минута Франк видя как златистият й електромобил блесна на слънцето и се скри в алеята; той погледна още веднъж към кулата на телевизионния ретранслатор и слезе от терасата. Не знаеше къде да се дене.

В определения час влезе в кабинета на Нортън и завари там стереотелевизионен ландшафт, напомнящ Гренландия или Антарктида. Ледени блокове вдигаха огромни вълни и падаха безшумно във водата. Стопанинът седеше на масата. Той извади ръцете си изпод наметнатата на голите му рамене хавлия, посочи на посетителя креслото, което се намираше на около два метра от масата, и каза сухо:

— Моля. И направо по въпроса, нямам никакво настроение за дълъг разговор. Не, не се доближавай! Днес ти… нетърпимо… — Нортън се намръщи, — като никога…

Франк зае удобна поза в креслото, помисли си дали си струва да спазва етикета — да свали пред стопанина шапката си, реши, че не си струва, и каза:

— Обонянието ти е наред.

— Да — съгласи се Нортън — животът е отвратителен, но може да се живее. — После полюбопитствува: — А при вас там как сте… с обонянието?

— При нас всичко е наопаки: може да се живее, но е отвратително. Обонянието ни, естествено, е от друга класа, но с много по-широк диапазон в областта на човекознанието…

— Звучи многозначително… Какво би могъл още да добавиш?

— А трябва ли да добавям нещо, щом като вече съм тук… с полуофициална визита?

Събеседниците дълго се гледаха един друг в очите. Нортън изглеждаше напълно спокоен. Спокойствието му озадачи Франк.

— Полу… — каза Нортън. — Как да разбирам това?

— Разбирай така, че към теб и твоята жена се отнасят със загриженост.

За миг очите на Нортън се присвиха с неприязън. Франк мислено се похвали и добави:

— Впрочем… ти правилно си решил, Дейвид, да изпратиш Силвия за известно време някъде по-надалеч. Май не й се харесва много възможността да пътешествува около Европа, но ти си длъжен да настояваш.

— Какво съм длъжен да направя още?

— Още трябва да разбереш, че кръгът се е затворил. Ти и твоите приятели — знаеш за кого става дума — сте напълно разшифровани от нас и трябва да се съобразявате с това.

— Наистина ли сме разшифровани?

— Успели сте по някакъв начин да избегнете бариерата на специалната карантина и сте решили, че можете да продължавате играта и по-нататък. Не, Дейвид.

— Позицията ни в тази игра е такава, че на мястото на администрацията на вашето Управление бих се съгласил на равен резултат.

— Няма да има равен резултат.

— Кой знае…

— Няма, Дейвид. Просто защото е невъзможен по всички параметри на съвременния живот. През миналия век може би щеше да успееш с подобен фокус. Но днес обществено-политическата тактика е друга.

— Пак многозначителна фраза.

— Наивно е да разчитате, че обществото ще отмине равнодушно такъв екстравагантен факт като вашата четворка.