Сергей Павлов - По черната следа

„… Ще разбереш най-после, че условията за взаимночестни контакти просто не са предвидени от самата природа на нашето отвратително положение. Това е редкият случай, когато смирението е равносилно на съпротивлението.“

„Мислиш ли, че не съм си бил главата дни и нощи над това? Обаче не виждам никаква алтернатива.“

„Как е записана вилата ти в адресната книга на Копсфорт? Вила «Ъдвенчър» 7 7 Ъдвенчър (англ.) — приключение. ли?“

„Да. И какво?“

„Нищо… Наречи я вила «Ейлиънейшън» 8 8 Ейлиънейшън (англ.) — отчуждение. .“

Нортън закъсня с час и половина за закуската.

Той кимна за поздрав на Франк, извини се на Силвия за закъснението и й каза, че днес изглежда великолепно, отиде в банята, изкъпа се набързо и се преоблече. Седна на масата.

Говореха малко и почти цялата закуска мина в мълчание. Нортън похвали храната, като каза, че Силвия този път е надминала самата себе си. Ядеше както винаги отмерено, като автомат и по израза на лицето му не можеше да се разбере какво изпитва при това в действителност. От него се носеше приятният мирис на одеколон. Дали не е „Антарктида“ — помисли си Франк. Трябваше да каже нещо и той го попита за програмата на голямото родео. Нортън не знаеше нищо за нея. Изглежда, за да поддържа разговора, Силвия попита брат си с какво е пътувал.

— С електромобил — отвърна Франк.

— Тогава откъде имаш тоя мопед?

— Оставих електромобила си на станцията за техническо обслужване. Имаше опашка за зареждане и не ми се чакаше. Гаражът за електромобилите, които се дават под наем, беше празен — обясниха ми това с големия приток на туристи и ми предложиха да взема поне две колела… Подай ми, моля ти се, пипера… Благодаря… Разбира се, смешно е да препускаш на мопед в такъв костюм, но нямах друг избор.

— Можеш да вземеш моята кола. Е, тя е женски модел… — Силвия погледна мъжа си. — Дейв, какво стана с твоя електромобил?

Нортън избърса устните си със салфетка и отговори:

— Омръзна ми, май ще си купя друг. Нахрани ли Джег?

— Разбира се. Защо не се вижда нашият Голиат?

— Оставих го там… при Берт.

— Остави го да мирише счупения електромобил ли?

— Берт ми се оплака, че скучае по време на дежурството. Не си намира място от яд. Такъв страстен запалянко като него да гледа родеото само на екрана… Може да му се влезе в положението.

— Да — каза с равен глас Силвия. — Може да му се влезе в положението.

Франк и Нортън се погледнаха едновременно в очите. Франк премести поглед към сестра си. Тя ръсеше, ръсеше, ръсеше пипер в чинията си. Вълна от заслепяващ гняв го удари в главата и няколко секунди той нищо не виждаше. Първото му желание бе да захвърли ножа и вилицата на масата, да стане и да си тръгне. „Да, Полинг — каза шефът му, — в такова състояние е по-добре да станете и да си тръгнете.“ — „Не си позволявайте крайности — посъветва го Николски. — По-добре е наистина… хм… да станете и спокойно да излезете.“ Франк отмести бавно чинията си, взе машинално една „фафличка“ и хрусна половината. Започна да дъвче. Нортън въртеше в ръцете си салфетката и го гледаше.

Франк привърши криво-ляво със закуската, сложи си шапката и тръгна към парка. Трябваше да се овладее, да сложи в ред емоциите си. Нортън бе подушил нещо… Е, разбира се, та този монстър по някакъв си там „живомирис“ сигурно усеща човешката му неприязън.

Франк постоя до клетката, разглеждайки през решетката кугуара. Джег спеше под навеса с протегнати лапи. Беше се уморил, бедният. Живата играчка на този дявол…

Нортън мина покрай него в бански гащета.

— Почакай, Дейвид.

Нортън се спря и каза през рамо:

— Е?…

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За каквото излезе. Но бих искал: за смисъла на живота.

— Модна тема… Хайде, започвай.

— Само не тук. Не е необходимо Силвия да ни вижда.

— Добре. Тогава след един час. Ще поплувам малко, а след час ще се срещнем в кабинета ми. Ако искаш, да поплуваме заедно.

— Благодаря — каза Франк, — но след солидната закуска няма да е полезно за мен.

Нортън тръгна.

От нямане какво да прави Франк се качи на горната тераса на къщата. Погледна разсеяно върха на кулата за телевизионна ретранслация, която едва се виждаше зад короните на дърветата. Отзаде му се чу шумът на асансьора, а след това — гласът на Силвия:

— Бейби, направи ли ти впечатление как е разцъфтяла нашата красавица?

Франк се приближи и погледна синята роза. Попита: